Георги Стойков Раковски

Георги Стойков Раковски е патриархът на Българската революция, макар че и преди него са правени различни въстанически и организационни опити, Раковски е първият истински организатор и стратег на национално-освободителното движение на българският народ. Поставил основите на революционната традиция в България.
Животът на Раковски е изпълнен с толкова много и разнообразни събития. Син на заможен търговец Раковски получава много добро за времето си образование. Учи първо в родния си град,а по-късно е изпратен в Цариград и там от рано се замесва в обществените борби на българите, съдбта го свързва с първите народни водачи на българския народ Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, които оказват върху него неотразимо влияние. Участието му през 1841-43 год. в Брайлските бунтове макар и да е представено от много изследователи като епизодично събитие през първия период от неговата политическа дейност когато Раковски още не е оформен като революционер и търси своята идентичност(няколко пъти сменя името си) има доста важно значение имат много важно значение за оформането на неговата революционна идеология. Брайлските събития имат значение като проява на общобалканската солидарност в революционната борба на поробените христиански народи. Раковски не за пръв път влиза в досег с проявите на освободителното движение на съседните народи през 1841 под влияние на Н. Бозвели той два пъти пътува до Атина където се свързва с гръцки революционери. От тези връзки може би произтича и последвалото му участие в Брайлските бунтове. През този период Сава или Георги Македон както се именува тогава Раковски още се колебае между мирната и революционна съпротива, но все повече под въздействие на обстоятелствата и на бунтовния си характер натежава втората. След брайлските събития от смърт го спасява гръцкият консул Маврокордато, които го праща в Марсилия. Времето прекарано от Раковски във Франция ще да е било доста интересно за младия революционер, които окончателно е определил своя път в живота. Така повлечен от вихърът на събитията в своя живот Раковски преминава през цариградския затвот та до върховете на търговското поприще, но винаги воден от мисълта и любовта към отечеството си. Когато през 1853 настъпва Кримската война Раковски вече е готов за мисията на живота си.
Кримската война е онзи прелом в живота на Раковски които го оформя окончателно като бунтовник и революционен мислител. “Кримската война -допълва Шишманов- открива именно съвсем нови възможности и възбужда безгранични надежди в душата на горещия патриот. И тук за пръв път Раковски блясва с ония качества, които ще отличават втория период от неговата дейност.”23
В навечерието на войната той изгражда “тайно общество”, което да подготви бълграския народ за въцтание. След това постъпва като преводач в турската армия за да действа като разузнавач в тила на врага, в края на войната сформира малка чета и с нея подпомага действията на русите действайки по източната част на Стара планина.
В известната си статия “Раковски като идеолог” Ив. Шишманов отбелязва: «Имал ли е Раковски и други някои по-широки политически идеи преди 1853 г., по-широки от тия, които приведох, трудно е да се каже. В съдържанието на неговото недовършено „Житие“, което се е запазило в архивата му, има една точка: „Пътишествието по България на Бланки 1840″. Едва ли Раковски се е срещал лично със знаменития френски пътешественик, който бе изпратен от Гизо да констатира на самото място зверствата на албанските башибозушки орди против въстаналото население в Нишко. Но книгата на Бланки, която излезе в 1844 г., Раковски ще е чел. И в нея, както в книгата на Cristen Rober, той ще е открил може би за пръв път една мисъл, която по-после игра такава голяма роля в комбинациите на балканските политици: идеята за балканския съюз.” 24 Шишманов свързва зараждането на идеята за балкански съюз у Раковски с влиянието което му е оказа трудът на Бланки, Н. Генчев обаче възразява на това твърдение той смята че “че още преди книгата на Бланки, Раковски не само открива, но и изстрадва чрез собствения си опит идеята за общобалканско действие, която по-късно заема толкова важно място в неговата политическа идеология и международна дейност” 25
Има повече резон в твърдението на Н. Генчев, с което бихме моли да се съгласим понеже действително Раковски още през 1841 г взема участие в Брайлските бунтове като проява на общобалканското освободително движение. Разбира се трябва да се вземе в предвид и това че Раковски взема участие в брайлските бунтове като импулсивен млад човек може би е било нужно малко време, за да за да изкристализира в него идеята за балкански съюз, това едва ли е станало точно през 1841 г., но със сигурност се е случило в периода 1841-1844 г.
През пролетта на 1858 г настъпва ново изостряне на Източния въпрос поради черногорско-турския конфликт. Под влияние на обстановката на Балканите Раковски съставя първия си “план за освобождение на България”
Тук следва специално да се подчертае влиянието което оказва международната обстановка по източния въпрос върху развитието на възгледите на раковски, което общо взето е правило в развитието изобщо на на балканската революционна одеология без да се отрича влиянието на вътрешното развитие на балканските общества. В частност това важи и за развитието на федеративната идеология,която е обвързана с развоя на източния въпрос. В своя първи план раковски обвързва тясно решението на българския въпрос със балканското национално-освободително движение и това е естествено предвид, че повод за този план са станало една от проявите на това движение.
Но не само повода за плана кара Раковски да отдава толкова голямо значение на общобалканската солодарност в борбата с Османската империя, това е едно убеждение залегнало дълбоко в духа на епохта и възприето от Раковски.
“Между дванадесет милиона христиани едва два милиона турци съществуват Смислете сега като е Черна гора, Ерцеговина и Босна на крак, да се дигне и България след нея ще последва Сърбия и Свободна Гърция, като изпроводи свои отчаяни чети в Тесалия, Епир и Македония, какво смущение ще зададе турчину: То ще бъде неговото конечно падение и изгонение от Европа!”26
Ето това еуфоричното настроение е било характерно нейзменно на борците против османската тирания. Вярата в гибелта на прогнилата азиатска империя и скорощното възраждане на християнските царства е била повсеместна тогава. Интересно е да се отбележи че в този първи план на Раковски няма следна от съмнение към политиката на съседните християнски държави Гърция и Сърбия към българския народ. С чисто сърце Раковски допуска гръцки чети в македония като вярва че това ще помогне на общобалканското дело. В своята поема горски пътник Раковски изразява надеждата си че ако българите самипомогнат на своето дело и се вдигнат на борба, тогава и другите народи ще им се притекат на помощ От север ще дойдат русите и европейските народи от запад.
Но злопулучния за Русия край на Кримската война в която Раковски сам е участвал на страната на Русия Коренно променя неговите възгледи Раковски постепенно губи вяра в благородството на Запада и възможността за помощ от там, той разкрива меркантилната същност на западната политика. По-късно във връзка с политиката, която води Руската империя по преселение на българи в южните части на Русия Раковски променя своето отношение и към нея.
В крайна сметка стига до идеята че трябва балканските народи сами да си помогнат.
През 1856 г Раковски се преселва в Нови сад там сърбинът д-р. Данило Медакович му помага да издаде първия си вестник “Българска дневница” Именно в Нови сад според Шишманов Раковски прегръща идеята за съюз със Сърбия27 Пребиваването му в (Нови сад е кратко Там издава в. „Българска дневница“ (юни — октомври 1857), с който поставя началото на българската революционна журналистика, като замисля и пробния брой на в. „Дунавски лебед“. В Нови Сад издава „Предвестник горского пътника“. Започва да печата началото на поемата си „Горски пътник“, изучава българското историческо минало и проектира да създаде българско книжовно дружество.
Турското правителство настоява пред австрийските власти да бъде арестуван и съден и отново поради гръцкото си поданство успява да избяга и се установява за известно време в Галац (Румъния), като после се прехвърля в Одеса и постъпва като възпитател в Духовната семинария. Руската цензура не му разрешава да печата вестници. Издава само едно от подготвените си съчинения — „Показалец… “.
В 1860 г. отива в Белград. Издава част от научните си трудове, довършва печатането на „Горски пътник“. Започва издаването на в. „Дунавски лебед“ (1860–1861). От 16 бр. нататък го издава и на френски език с цел да запознае европейската общественост със съдбата и борбите на българите. В сръбската столица по това време цари приповдигната атмосфера на власт е нов княз Михаил Обренович, които с началото на своята амбициозна политика предизвиква големи очаквания и надежди сред балканските славяни и както отбелязва Ив. Шишманов “в Белград Раковски не може естествено да не бъде увлечен от великите политически планове на Михаил Обреновичм, които бе възмечтал да издигне своята малка държава до значението на един балкански Пиемонт”(с.497) Тук съставя план за освобождението на България и „статут за едно Привременно българско началство в Бялград“. Създава Първата българска легия (1862). На 3 юни 1862 г. избухва очакваното сблъскване между сърби и турци като легията веднага се намесва. Очакваната война е избегната и Раковски е принуден да разпусне легията.
Той не се отчайва и подхваща нова идея за създаване на съюз на балканските християнски народи срещу Турция. През 1863 г. посещава Атина, Четина и Букурещ като влиза във връзка с държавници и общественици. Издава в. „Бъдущност“ (1864) — списван на български и румънски с цел създаване на българско-румънски съюз. Издава в. „Бранител“ и подпомага преминаването на хайдушки чети в България. Българската емиграция и създаденият таен комитет са разединени. Раковски изработва „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“. Продължава книжовните си занимания. Проектира първа книжка на сп. „Българска старина“ и пише подробна автобиография. Умира от туберкулоза в околностите на Букурещ.
Раковски е първият идеолог и организатор на национално-освободителното движение в България през 19 век и е негов ръководител през първите 10 години. Още като ученик в Цариград разбира значението на българското исторически минало за укрепване на националното съзнание. Културно-историческите му възгледи се изявяват в неговата публицистика.
Известна е революционната стратегия на Раковски изразена в неговите прогрмни документи и отразена в практическата му дейност. Следвайки донякъде опита на гръцката революция той разчита, че съчетавайки действията на една изградена вън от пределите на България четническа армия:«Един добре оръжен полк от 1000 добри избрани и окървавени в бой люди с два горски топа, с 4 тобуша и 4 тръби и с два хирурга, исто конници, да се впусне тайно през Княжевец и Балканский хрепт и да маршира по Балкана право за Търново, като се даде синяла навсякъде с една прокламация или с други някой си знак да се дигат, да пресекат телеграфите и да затворят пътищата на пощите… Въстанието според умножението си ще се разпростира и ще състави плановете на битките с турците. Но главното правило ще бьде хайдушки горски боюве.”28 Както и чрез различни политически комбинации с съседите на България Гърция, Сърбия и Румъния “Ще държи непрекъснати сношения със Сръбское главно управление, като състави една временна поща, доколкото му допуща мястото и времето”,29 ще може да повдигне българския народ към въстание и да го изведе към свободата. Видно е каква съществена роля отдава Раковски на външната помощ и междубалканското сътрудничество за осъществяване на българските национални цели.
Затова през по-голяма част от живота си Ръковски разчита на сътрудничеството с християнските народи на Балканския полуостров и с основание е считан за застъпник на идеята за балкански съюз. Следва да се спомене че Раковски никъде в своите писменни материали, публицистика, кореспонденция и т.н. не споменава за Балканска федерация От анализа на неговите статии и програмни документи стават ясни две неща: Първо принципния нацонализъм на Раковски и второ неговите надежди и опити за постигане на междубалканско сътрудничество на христианските народи с общ враг Османската империя, като втората цел е напълно подчинена на първата. Всички дейстовия на Раковски изхождат от принципа за защита на националния интерес. Тук трябва отново да се подчертае принципната разлика, която правим между понятията балкански съюз и балканска федерация първото има по-широко съдържание от второто балкански съюз би могло да значни и балканска федерация, но може да представлява и нещо друго, балкански съюз са например и договорните отношения между балканските държави с определена конкретна, стратегическа цел, без да се визира създаването на федеративен съюз между тях, какъвто е случая с дипломатическите отношения между Гарашанин и гръцкия министър председател М. Рениерис от 1861 г за създаването на балкански пакт, лига или военен съюз.
Според мнението на някои историци . Раковски е бил привърженик на федеративната идея. Пръв тази теза въвежда Ив. Шишманов в вече разглежданата от нас статия той твърди: “Веднъж повярвал в политическата мисия на Сърбия, Раковски като обикновено с делия си жар започва да работи за нейния успех. Той е убеден, че Михаил Обренович желае не да покори българите, а да им помогне да отърсят чуждото иго и да се подготвят за бъдещата балканска федерация.”30
Тези свои изводи автора прави основно на базата на практическата дейност на Раковски игнорирайки неговите собствени декларации, относно възгледите му. По-къснон тезата на Шишманов е подета и от Н. Генчев, които в своята статия от 1971 “Г.С.Раковски водач и идеолог на българската национална революция” твърди: “Пътуването по балканските столици окончателно убеждава Раковски че надигащия се буржоазен национализъм в Гърция, Сърбия и други страни не ще позволи да се реализира така мечтания от него общобалкански съюз и Балканска федерация”31 Може би автора ревизира тази своя позиция защото в по-късна своя статия за Раковски от 1974 г. “Г.С.Раковски и външнополитическите проблеми на българската национална революция”, той вече не държи на тази своя позиция и нищо не споменатва в нея привързаността на Раковски към идеята за Балканска федерация.
Аз съм склонен до някъде да се съглася с виждането на Цв. Стоянов, които изследва федеративната идея в сръбско-българските отношения. Според автора “колкото и да виждал реалните ползи от задружната дейност на балканските народи Раковски не дошъл теоретично до идеята за балканска федерация”32 Всъщност според нас практически и идеологически революционната дейност на Раковски е насочена към балкански боен съюз. Ванда Смоховска също не е съгласна със становището, че Раковски е привърженик на федеративната идея, коментирайки въздействието на полската революционна мисъл върху Раковски Ето какво пише…” като вижда колко голямо е въздействието на свободното сръбско княжество върху националното възраждане на България агенцията насочва българските дейци към още по близко сътрудничество със сърбите. Тази идея ще подхване по-късно Раковски. Някой български учени смятат, че от полската агенция българския писател и революционер възприема идеята за балканска федерация. Той несъмнено се е срещал с Чайка след излизането си от цариградския затвор през 1845 г . като по-всяка вероятност е научил че за освобождението му е допринестъл полския агент. Но тук трябва да се подчертае, че дори ако е вярно че тази идея е стигнала до големия българин по този път, то неговото отношение към сърбия е изградено на друга основа. Раковски се е стремял към пълно национално самоопределение на балканските народи и е отричал шовинистическата политика на Гарашанин поддържан от агенцията.”33
В архива на Раковски намерихме два много интересни документа които могат да подскажат до някъде къде се е намирала федеративната идея в съзнанието на Раковски и какво влияние е оказала върху него. Става дума за две писма писани до Раковски през 1863 и 1864 съответно от българина Марко Балабанов и известния румънски общественик Богдан П. Хажду В първото писмо се казва следното: “По-преди се намерих с Л. Вулгарина, чилекът е добър но главата му съвсем и да са изключва от отдаваемия на бащиниит му народ дебелащина ми са представи твърде истончена и пълна от облачни мечтайности.
…Гърците са научили че сърбите извадили от училищата си язика им ся разсърдиха, ся разлютиха неописано и уподобиха сърбите на власите. А пък Клио е негодовна, що сърбите са ся изразили в един мемурандум за съставянето на една омоспондия в Въсток и за прелепението на Солун сръбската държава. Не знам кой от двата народа е по мечтателен. Как да е истината да са дири …освен в действителност.34
(Писмо до Раковски от Марко Балабанов 2 ноем.1863 ) Коментарът, които е направил Балабаноов за идеите и настроенията които вълнуват гръцката и сръбската общественост дори и по-прогресивната част е красноречив, той ги характеризира като “облани мечтайности”. Ние смятаме, че Балабанов които добре е познавал Раковски едва ли би си позволил да охарактеризира федеративните идеи вълнуващи сръбската общественост по такъв начин пред Раковски, ако самия Раковски е хранил по дълбок интерес към тях.
Другото писмо от 30 март 1864, също засяга пряко федеративната идея, в него румънския общественик Богдан п. Хажду присъединявайки се към изводите и твърденията на Раковски относно мястото на гърците в един балкански съюз, ги доразвива в посока идеята за конфедерация. Там се казва следното: “В миналии брой “Бъдущности” прочетох с най-живое си благодарение ваши доказателства о невазможности приемания гърков в съюза славянските и латински народности, зграмадени по разтоянието на Балканскаго полуостров…Вие показахте с най-голяма размисленост наклонността гръковщо ищат да обезнародват сичките други православни народи и имате сичкото си право да ги изхвърляте от един съюз основан не на гонението на народностите, но на съхранението народнаго елемента всекаго, положението на взаймна обязаност за отбрана от неприятелите. Но дали господине мой само тая гръцка наклонност обезнародването на другите е едничка причина коя ни препъва или по добре да кажим, ще ни препъни да им протегним брацка ръка приимащи ги в плана на нашата конфедерация?…
Отвратноста же не е сичко! Народите славянски и латински по балканският полуостров не са сичките православни и кой може да провиди ако времято не би смалило йоще повеч броя на православните. Бошнаците са православни, мохамедани и католици, арбанасите- православни, мохамедани и католици,българите- православни, мохамедани и католици, романите- православни, и унияти…Една конфедерация в подобни случайедвам можи ся основа на една пълна веротърпимост, а само гърците я немат, само гърците кой при другите, не пред много, не малко остана да смътят Романия- представлем ви един смешен пример от причина вехтия календар.” 35(с. 217 т.4) Тези писма ни разкриват, че Раковски безпорно е бил запознат с федеративната идея и сигурно е мислил върху нея, но това е била една екзотична идея в българската обществена мисъл. Която все още не е пуснала корени у нас.
Раковски е проектирал своята идея за освободителен съюз между балканските народи, като съюз на равноправна основа, при запазване независимостта на българското национално-освободително движение. Идеята на Раковски за балкански съюз е била неразривно свързана със необходимостта от решаването на националните проблеми на на Балканите и респективно с освобождението на Балгарския народ от Отоманска власт. В този балкански съюз Раковски е виждал въплащение на стремежите на Балканските народи да се реши Източния въпрос в тяхна полза, в противовес на попълзовенията на Великите сили за Балканите. Същевременно в своите статии Раковски е може би един от първите обществени дейци на балканите , които е усетил и анализирал задълбочено появата и развитието на балканския национализъм и великиодържавие, които се оказва най-голямото препятствие пред осъществяването на стремежите на балканските народи към взаймност и единодействи В основата на своето виждане за балканска солидарност Раковски поставя т,нар. От него “наш въпрос” или “българският въпрос”, които се изразява в църковното и начеващо политическо движение на българският народ и най-общо в пробуждането на националното съзнание сред народните маси.
В края на живота си както е известно Раковски остава излъган в своите надежди за помощ от страна на съседните христиански народи. Неговата Грандиозна мечта за един могъщ балкански съюз, които да съкруши поробителкта на Балканите Турция не се осъществява. Затова той с много горчивина дава негативна характеристика старите си политически партньори: «Похвален е онзи, който може да принесе една настояща и явна полза народу си, а еще по-похвален е онзи, който предупреди едно тайно зло, кое се за в бъдущност приуготовлява с ласкателство и измама народу му и кое всяк не е в състояние да узнай. А най-паче когато това зло се сплита от человеци познати и щат да се показват уж доброжелатели и приятели, понеже от явнаго неприятеля всяк се пази и взема предусторожните си мерки против неговите дела. Сърбите, ако да се сближават доста тясно по езику си с българите и ако да живеят в непосредствено съседство с тях, обаче всякоги са били смъртни неприятели български и никоги не са престанали да им противодействуват, когато им се е появявало и най-малкое счастливо и благоприятно обстоятелство.»36 Относно гърците неговия критичен тон е не по-мек.: “…твърде е страшна таквази една система, която за своята народност и за своето честолюбие иска да потъпче народността на другите…Еще не могат бедни изтуплени гърци да се уверят, че златомечтайни им панелинизъм веке изчезна. Тии баснословни времена веке минаха…”37
В едно написано в Атина на немски писмо на англичанката Г. Мюйр Макензи от 12.05.1863 която при посещението си в Атина през пролетта а 1863 г.зедно със спътничката си Ирби се запознават с Раковски, които уставя у тях силно впечатление пише: «Аз не познавам никого между тукашните славяни, с мнението на когото да сме тъй съгласни, тъй като той не мисли нито сръбски, нито черногорски, а славянски. У сърбите, т. е. белградските сърби, той намира като нас същата грешка, т. е. че те са наклонни да съдят тесногърдои затова плашат поск-ро своите съседи, наместо да ги привличат. Много по-широко мислят черногорците и затова заслугкават в по-висока мярка съчувствие. За хърватите и другите славяни чухме същото мнение и понеже то се покрива с нашия опит, аз съм наклонна да вярвам, че то не е невярно. От начало до днес „вътрешният раздор“ е бил смъртният Враг на славянския народ; и затова не мога достатъчно да ви кажа колко се боим, че тоя Вътрешен раздор ще направи невъзможно осъществението на югославянското царство. От гърците не може да се надява човек; те са страшно честолюбиви и нямат нито частна, нито публична почтеност. Това са лоши недостатъци у един съюзник. Освен тоба те говорят открито за своето византийско царство и смятат всичките южни славяни, сърби и българи, за свои.» 38
Ето как една англичанка чужда на балканския свят е предценила вижданията и идеите на Раковски. Те не са тясно национални, принципите на Раковски са против нарушаването на правата на дадена нация в полза на друга. Раковски мисли мащабно от гледна точка на цялото, на региона. Разбира се отразените от англичанката възгледи на Раковски разкриват само принципни позиции, от тях не конкретни аргументи в полза на схващането, че Раковски е бил привърженик на федерализма, обаче ясно показват че той е бил запознат с тази идея, може би дори е размишлявал върху нея, и дори в даден перйод от живота си той спокойно би могъл да застане зад такава идея, но тя не се е превърнала в негово вътрешно убеждение, което да защитава пламенно и последователно. Прекалено много са били разочерованията, които са се струпали върху него от старна на съседните балкански правителства. От друга страна нашите цели включват и проследяване на приносите на Раковски към политическата мисъл в Бългрия, а те са безпорни. Макар да не е изразявал федеративни убеждения той помага федерализма да се развие на българска почва може би повече от всеки друг, пък било и само с примера на виншнополитическата си дейност.
Раковски значително разширява кръгозора на българското политическо мислене и най-вече неговия практически обхват. Българина вече не се схваща само като поданник на султана, християнин или славянин. Той е обитател и на онази част от Европа наречена Европейска Турция или Балкански полуостров.
В този смисъл както повечето големи исторически личности, той не може да се вмъкне в калъпа на някакво определение, доктринерски щампи, той не може да бъде наречен нито славянофил, нито националист макар да мисли като славянин и цял живот да е жертвал личните си интереси в полза на народните.

HEAD_Georgi_Rakovski1

Д-р.Иван Селимински

Д-р. Селимински е ѝ първият български общественик, който обръща внимание на потенциала на федеративната идея и я въвежда в българското обществено политическо мислене. От него, според сведенията, с които разполагаме до момента, може да се проследи предисторията на федеративната идея в България. Селимински определено се интересува от подобен род идеи както сочи намерената изрезка от в. Изток-Запад в неговите архивни материали, в която става дума именно за федерация на балканските народи с акцент върху славянското единство.
Кой е Иван Селимински и какво е неговото място в историята на българското възраждане. Селимински е позабравена днес личност от първия период на нашето Възраждане, Иван Селимински пройзхожда от богат сливенски род, роден е през 1799 година. Остава сирак на тринадесет годишна възраст след като семейството му умира от чума. Учи в гръцка гимназия в Кидония, след това следва медицина в Атина, Флоренция и Сиена, владее гръцки, френски, арабски, руски и румънски. Оставя ценни спомени и философски есета през 1825 се установява отново в родния си град и там поставя основите на първото “тайно братство” в него привлича като редовни членове неколцина българи “ люде изпитани, честни, искренни и потайни” По думите на акад. Кристанов “Селемински е крупна историческа личност от първия период на нашето Възраждане, всестранно образован лекар, педагог, естественик, философ-материалист и обществен деятел. Той- също така- е революционен демократ, просветител, с неговото име се започва създаването в България на нелегални революционни организации за подготовка на масово въоражено въстание, срещу турската власт още през 1825 г., а не с Г. С.Раковски; както това се приема от нашите историци. Селимински е първият наш философ, механически материалист, които е писал и се е изказвал материалистически по основните философски проблеми, той е първият антирелигиозен пропагандист, основавайки се на материалистическото естество знание. Селемински е възпитаник на гръцкото и сръбското възраждане и национални революционни движения. Той е запознат с устава на най-старата сръбска културно-просветна организация “Матица српска” техните форми на борба отй отчасти пренася на българска почва. И се стреме да ги към местните условия и да ги използва.”7 Без да се обвързваме изцяло с изводите на автора, чрез тях можем да очертаем мащабите на личността на Селимински, като исторически деец през ранния период на Възраждането. За него изтъкнатия български учен Михайл Арнаудов казва че без колебание може да се нарече предтеча на Левски. Според Арнаудов “главния въпрос които и в Букурещ поглъща вниманието на Селимински е несъмнено подетата навред из България и особенно в търновската епархия, борба за народна йерархия” 8 Селимински участва в организирането на букурещките българи в тази борба, за съзнателното му отношение по този въпрос говор и изложението на селимински до султан Абдул Меджит против фенерското духовенство. Селимински има видна роля и в просветното движение на българите неговото име се свързва с отваряне на ново училище в Сливен през 1820 в което преподава аритметика, физика и география. Идеите му представляват крачка напред в развитието на политическата мисъл в България. Изобщо личността на Селимински е много богата и дълбока неговата многостранна дейност се простира от философските му усилия до политическите и обществените проекти и предприятия, с които се заема. Селимински е активен по всички обществени въпроси засягащи интересите и правата на българите през първата полвина на българското възразждане, но заедно с това съзнавайки общите интереси на балканските народи и воден от чувството за солидарност между поробените християни той не остава безчувствен към движенията на съседните християнски страни. След завръщането си от пътуване до Ерусалим Селемински се озовава в Гърция. През този период младия Селемински е на 23 г до двадесет и шесттата си година той пътува много натрупва извънредно богат опит. Минавайки през Унгария, славянските области на Австрийската империя и навсякъде попива новите идеи на времето, революционния и просвещенски дух. В Гърция се запознава с радикалните просвещенски идеи на Адамантиос Корайс и Теофил Кайрис също и с вижданията на Ригас за общобалкански съюз срещу поробителя. По късно в Италия той сигурно се запознава с идеите на карбонарското движение, което също призовава за революционнен съюз на подтиснатите народни маси от всички страни. Впечатленията на Селимински са били много силни и поучителни. В разцвета на своята младост завършил гимназия, запознат добре с тежките турски условия на живот, безпримерния геройзъм и пожертвователност на гръцкия народ, с масовите кланета и унищожаване на градовете и селата му от страна на озверелите, фанатизирани турски орди, той попаднал в съвършенно нов за него свят, в италянските градове, богати със стара аристократическа култура и нов либерален демократичен дух, възникнал заедно с ново развилата се национална буржоазия. Нови впечатления и идеи Селимински придобива и по време на престия си в Пеща, където той се запознава с националноосвободителното движение на унгарците и особенно с това на славянските организации. Славянските народи изживяващи своя ренесанс пробуден от Великата Френска революция, пристъпили към изграждането на национална култура, славянската интелигенция в Пеща дошла от Чехия, Хърватско, Словения се намира под влиянието на големия славянски просветител Ян Колар и учените Копитар, Ханка и Шафарик, всички те ратували за общославянско единство. В това общество се зародило и движението на югославянските народи, което ратувало за югославянска федерация, макар и тази идея по-това време да не била много добре асимилирана от представителите на илиризма. Смисълът на пътуванияа- по мнението на авторите Кристанов, Маслев и Пенаков- се криел в любознателността и желанието(на Селимински) да се запознае с другите народи, тяхната култура и политически живот.”9
По нататък жизненото дело на Селимински се учвенчава със основаването на славяно-българското ученолюбиво дружество и Трако-славянското общество, Букурещкият комитет и най-вече със създаването на Тайното народно братство в Сливен през 1825 г, с което и според Боян Рангелов се полага “началото на организираното българско революционноосвободително движение.”10 Интересен момент от живота на Селимински е и мисията, която той предприема в Белград във връзка с Първата българска легия. С тази мисия Селимински бил натоварен от букурещките българи с цел да се провери сериозността на начинанието за Раковски в Белград, за да се предцени дали то да се подпомогне материално или не. Това доверие се гласува на Селимински поради факта, че той бил организатор на друга подобна бойна част, става дума за “Волентирския баральон” по време на Кримската война и като човек с опит би мигъл да предцени начинанието в Белград. Там той се среща с Касабов, по това време дясна ръка на Раковски. В крайна сметка вместо до споразумение се стигнало до конфликт между Селимински и Раковски. Този епизод е показателен за идейната настройка на Селимински той не се издига до висотата на идеите на Раковски за самостоятелен път на развитие на балканското национално освободително движение, все още се намира в плен на неизменното си русофилство. Това му пречи да преодолее колобанията си относно революционния път на развитие на българското освободително движение и да постигне едно найстина зряло политическо самосъзнание. Въпреки това Селимински действително е първия български възрожденец, които обръща внимание върху федеративната идея, това се случва в периода след Кримската война 60те год. на XIX век когато настроенията в полза на балканска солидарност витаят в атмосферата и естествено преминават в сродни идеи като идеите за федерация или съюз на балканските народи. Много статии и книги от този период в гръцкият печат говорят в полза на това. За да се добие обаче представа за мястото, което вероятно е заемала федеративната идея в съзнанието на Селимински трябва да се изясни неговото отношение към общите политически въпроси на времето и в частност неговото виждане за положението, в което се е намират балканските народи неговото виждане за тяхното бъдеще. Без да се задълбочаваме по тези въпроси ще очертаем само общата рамка по политическия светоглед на Селимински. За тази цел ще се ограничим да разгледаме само две знакови произведения свързани тясно с неговите идеи. Става дума за “Политическото верую” на Селимински и за статията взета от в. Изток-Запад.
Във своя биографичен труд за Ив. Селимински М. Арнаудов твърди: “до колко Селимински е наклонен да решава частно балканския проблем в духа на една славянска конфедерация в Източна Европа трудно е да се каже. Но статии в този дух от 60те години той си отбелязва с оснобенно внимани, като с особеннна любов той преподписва думите на в.”Изток и Запад” от 1862 г. 11
Споменатата статия12 е доста ярка изява на федеративните идеи и самия факт че Селимински така старателно я е запазил в библиотеката си говори наймалкото че той е имал специално оношение към идеите отразени там. Автора на въпросната статия е схванал същността на своето време подчинено на капиталистическите, стопански отношения и съвсем естествено прилага закономерностите на капиталистическото развитие върху политическите отношения между държавите. Всемогъществото на великите сили прилича на всемогъществото на големия капитал. Както малкия капитал се конкурира с големия и се увеличава чрез сдружаване, също така и малките държави и народи се освобождаватот опекунството и от алчността на по-големите чрез конфедерация.
Подчертава се непълноценността на битието на малките държави. “В Източна Европа (гдето има големи народи, които не могат да се слеят с другите, но, от друга страна, малки, за да не могат да защитават своята народност срещу големите) конфедерацията е единствено средство, което осигурява народния живот като политически живот пред големите народи. Конфедерацията е единственото средство, което осигурява народния живот, като политически живот пред по-големите народи.” И тук е направена връзката с Източния въпрос като идеята за конфедерация е дадена като най-правелното решение на този проблем. “Само на користолюбието на великите сили -подчертава авторът- трябва да се отдаде грешката дето сега в тези страни господства варваризмът, когато те едно време се показаха толкова способни за цивилизация и наука. Източния въпрос се усложнява само поради това користолюбие, а не поради други спънки в Турция. Нека се образува една сръбска държава, друга българска, трета румънска, четвърта гръцка и нека се прогласи Цариград за град конфедеративен и ето ви решението на източния въпрос”
Федеративния принцип се схваща от автора като подпомагащ националния. Националносттите не се игнорират от автора за сметка на същза, напротив те са в центъра на неговия интерес. Подчертава се отбранителния аспект на идеята, но заедно с това се споменава че съюзът може да има и настъпаделен характер. Образуваната нова държава ще бъде достатъчно могъща да предяви своите претенции пред останалите големи държави. Специално внимание е обърнато на славянството. Особено за славяните конфедерацията е от голяма важност, защото тя запазва и общите интереси за всички като едноплеменни и отделните интереси на всеки клон. В тази статия намираме едно задълбочено разбиране на федеративната идея подчертана е същността на федерализма като идея която трябва да защитава и общите и частните интереси, Славянската конфедерация би осигурила за всяко племе народния бит, както той е развит в историята му, и същевременно би развила и общия за всички народностен живот. Привеждат се различни “степени и форми” на осъществяване на федерализма на балканите. Макар и фокуса да е паднал върху славяните на балканския полуостров от полезрението на автора на се губят и другите балкански народи, които също като славяните се явяват наследници на Османската империя и са призвани да “се съединят… и да образуват конфедерация.” В статията се засяга въпросът и за панславизма, т.е. руското влияние на Балканите и съответно стремежът на руската империя за хегемония над балканския регион. Затова авторът противопоставя русизмът на идеята за федерация: “Следователно панславизмът може да съществува не като русизъм, а като славянска конфедерация.” В статията се подчертава че федерирането на Балканските народи ще съхрани народната самобитност въплатена в народните трядиции, и заедно с това ще позволи едно прогресивно, либерално развитие. Т.е. във федеративната идея според автроа се съчетават консервативният заряд на трядиционализма и устрема към прогрес. В статията си авторът утвърждвава народностните различия на балканските народи, но подчертава общостта на интересите им. Той ратова не само за югославянска, но и за по-широка балканска федерация. Идеите в тази стататия несъмнено са повлияни от гръцката политическа мисъл, но без да прибодие негативите на Мегали идеята, тук се говори за предназначението на Балканските народи, като посредници между изтока и запада, дори и като просветители на Изтока идея която се среща често при гърците имая отразена и в речта на Колетис. Накрая авторът предупреждава за гибелните последици от великодържавната и шувинистична политика на балканските държави както и за последиците от постоянната намеса на великите сили тук. “Който би искал да слее един от тези народи с другите той ще подбуди вечни бунтове меджу тях всеки един от тези народи е достатачно голям, та съзнава своята сила и добре знае своята история. Тъй щото никога не ще се съгласи да се откаже от своето право да образува отделна държава.” Автора съзнава че федеративната идея, като мащабна политическа визия е обвързана със голямата международна политика като освен за Източния въпрос, тази идея има прогресивно значение и за развитието на европейския континент като цяло, авторът подчертава това като отбелязва че федерация на балканите ще бъде от полза не само за самите балкански народи, но и за Запада. “Преобразуването на сегашна Турция в конфедерационна система, понася не само на горните народи, но и на самата Европа. Ако Европа желае да има пътя за Азия освободен необходимо е да държи тези земи на сегашна Турция като неутрални; затова най-много малките държави които не спират, а напротив със своето вътрешно развитие помагат на вървежа на цивилизацията в Изток са удобни за тази цел. Чрез конфедерация сегашна Турция ще бъде за Азия това каквто е миниатюрната Швейцария за Западна Европ. Конфедерацията е единствената възможна политическа система за цяла Източна Европа и то не само за Турция но още за Австрия и Унгария.
Без конфедерация възможно е за кратко тези народи да се подчинят на силата и на династията, но щом отслабне силата. Тогава трябва да се съединят народите на Изтока и да образуват конфедерация.” Статията завършва с оптимистият обобщаващ извод: “От главните народи в Турция сърби, българи, румънци и гърци всеки един отделно е досттачно голям, щото да може да състави особенна държава. Историята и цивилизацията на на всеки един народ от горните са различни. Преди нахлуването на турците тези народи са образували отделни държави и са били в многоотношения по-цивилизовани от колкото другите държави на Западна Европа. Днес те имат един общ интерес да премахнат азиатщината на Османската империя и да си придобият това положение, в което едно време са се намирали. Тези народи са предназначени да станат посредници между източната и западната цивилизация.”
Независимо дали са вярни предложенията на някои автори че самия Селимински е автор на тази статия или не неоспоримо остава едно, а то е дълбокия интерес, които той е имал към заложените във статията идеи. Това се потвърждава и от други факти, които намираме из неговия архив, също и в писмата му. Освен това Селимински още от рано обръща внимание на обвързаността на българския въпрос със големите международни въпроси и както М.Арнаудов проникновенно е забелязал в този случай “философът-моралист” презира утопиите и цени само реалните възможности Селимински смята че българите трябва отсега нататък да обръщат повече внимание на действията и интересите на Великите сили към българския народ. 13
Селимински е разбрал че дори по “благоволение на великите сили” всеки народ в Османската империя да “получи своя бащински дял”, тогава може “да се принудиме да влеземе в по-тежко иго” като попаднем на по-жесток господар. Личи си житейската мъдрост на Селимински, които гледа в перспектива и сякъш е предрекъл перипетиите в развитието на бъдещото освободено малко българско княжество. В същия ред на мисли той продължава “Добиването на едно благо не е мъчно мъчно е запазването му. О, колко работи трябва да знае човек, за да се ползва от това благо и да го увеличи. Често пъти за добиване на благото благоприятстват някои обстоятелства независими от волята, силата и способността на човека. Но за да се затвърди благото има нужда от просветен ум и от опитност за благополучно управление.”14 Всъщност Иван Селимински е доста резервиран към съседните ни балкански народи. той твърди че поради своята религия народност, и географско положение българският народ, е изложен на ненавистта на съседните народности. За Румънците казва “изобщо власите подражават на другите като маймуни, без да разсъждават като логически същества, защото те с това са искали само външен блясък да покажат, но не знаят че нито гарванът, нито орела правят народите уважавани, а техните дела” 15, а сърбите намира за “народ още незрял и детински народ, в началото на XIX век вследствие на по-благосклонни обстоятелства придоби едно малко народно управление: но като забрави своето предишно робско положение почна да подражава на предишните си тирани, да желае да завладее България, не с по-хуманни средства като народ единоезичен и единоверен чрез братска помощ и съединение ала с завоевателно право.”16 От този цитата се вижда естествената критична позиция, която заема Селимински по отношение на сръбския хегемонизъм, но това съвсем не значи че той отхвърля братския съюз, той дори принава, че ако сърбите бяха действали с “по-хуманни средства” т.е. “с братска помощ и и съединение” то положението щеше да стой друго яче Селимински отхвърля използването на идеята за “братски съюз” като пропагадно средство за налагане на политичерско надмощие позиция, която си проличава и в следващия цитата:“Гърците се възползваха от българския народ като си служиха с вида на баратски съюз с еднакво вероизповедание. Т.е. гледаха единствено своите интереси…” По подробно това виждане е изразено тук: “гръцката Филики етерия се простираше из цяла България и Румъния и се стремеше да повдигне в общо въстание всички народи в Турция, което нещо и стана в 1821( 25 март) Етерията приготвяше всчико за себе си. Християнските народи понеже имаха общи интереси искаха само турците да изпъдят из страната си без да мислят за бъдещето. Следователно изглежда че християнските народи ще служат просто като сляпо оръдие за целта на етерията, която от по-рано бе приготвила и бъдещето управление на страната. Така и стана нашите дружини се сражаваха нашето отечество пострада, а възкръсна само Гърция, която без да се черви издаде закон според които неродените в освободените провинции се считат за чужденци.”17
Макар да признава и своето увлечение по идеите за общобалканска солидарност през годините на Гръцката революция: И найстина тогава изчезнаха и национализмът, благородството, споровете на градските първенци. Всички имаха един общ символ-честния хръст и един общ лозунг сражавай се за вяра и отечество. Тогава нашия народ забрави нанесените му от гръцките фанариоти владици обиди. Затова и подаде ръката си с чисто сърце за създаване на съюз с останалите христиански народи срещу общия враг”18 Същото отношение възрожденецът показва и към Великите сили.
И като изход той сочи историческата просвета и пробуждането на гордост за националните светини. Необходимо да се изучава старата и новата история на народа ни. Макар и Селимински като образован човек да отдава голямо значение на просветата на народа той не се ограничава единствено с делата на полето на просветата и не отрича революционната активност, но има предвит това че народът трябва да е подготвен за подобно дело. Т.е. да се изчака моментът. Единствения светъл лъч на надежда, от които се води Селимински в своите политически прогнози по отношение на българите e вярата в славянството и то не толкова като политическа реалност, видяхме отношението му към Сърбия, а като различен нравствен свят, които следва особеннна предопределена съдба. Вярата в славянството при Селимински е свързана с вярата в собствения му народ. За него двата свята са неразривни. Българския народ се схваща като част, и то важна съществена част от огромната славянска вселена. В това отношение Селимински е подвластен на политически и нравствени идеали обвързани с бита на славянството и българския народ. Вярата и надеждата на големия българин свързани със славянството се оказват по-силни от неговия студен скепсис и реализъм Отношението на Селимински към славянството и по-специално към Русия рязко контрастират с неговото печално реалистично виждане за положението на българския народ. Руския народ според Селимински единствен прави изключение сред мрака на ненавистта и убийственото безразличие на културните народи от Запад. Дори за Арнаудов Селимински “се явява един от първите идеолози на нашето русофилство” всъщност и тук макар и емоционално обагрени, възгледите на Селимински по отношение на руската политика на балканите почиват на реалността. Продължаваме с другия важен документ които разкрива същността на политическите идеи на Селимински. В своето “политическо верую” Селимински заявява: “Неодобрявам преждевременни, очаяни и бунтовни движения заради гибелните им последици. От друга страна не мога да не призная, че безтях народите никога не добиват собственно управление и политическа свобода. Никога господстващите над народите властницине са искали доброволно да се лишат от правата си…и така има абсолютна нужда и от двете неща” 19
Видно е, че тук Селимински има предвид едно планирано и добре организирано революционно движение, което да подготви революцията. С тази изповед Селимински прави крачката от мирната културна дейност към политическата борба подчинена на съответни концепции и идеи. Това всъщност е крачка напред в идеиното развитие на цялото българско общество, което минава от етапа на мирната съпротива към етапа на въоражената борба. Това е една от първите прояви на зрялото политическо съзнание у нас което след това Раковски със политическата си и литература дейност ще превърне в мощно общобългарско обществено движение. Затова с право проф. Цветан Кристинов и неговия екип определят Селимински като “първият български революционен демократ, които е стоял с цяла глава по-високо окръжаващите го обществени деятели.”20 Разбира се това по-което отстъпва Селимински на Раковски е практическата реализация и липсата на последователност в неговите революционни идеи. В член девети от т.нар. Политическо верую Селимински изтъква следното положение “колкото нашият народ е по-тясно свързан с другите народи, които са от славянски произход, колкото по-близко стои до тях, толкова повече се заздравяват родствените ни връзки, толкова по-голямо и по-искрено съчувствие и помощ намираме, толкова по-сигурни и здрави основи се поставят за благоденствието и на нашия народ и колкото повече се занимава с напредналата вече тяхна филология и история, толкова по-лесно ще опознае, придвижи напред и усъвършенствува нашите и толкова по-бързо ще достигне славата и блясъка не само на нашите прадеди, но и на сегашните просветени европейски народи.” 21
В архива на д-р Селимински намираме един доста интересен документ това е писмото до Георги Золотович от Декември 1843, в което той казва: “От Париж получих писмо с което ми съобщават, че и за нашия народ става дума в “Revue des deux mondes” има една студия, от която се вижда че Франция действа или е решила да действа в полза на българите и сърбите изобщо за славяните от Турция Онзи ден заминавал един хърватски принц, които ще мине през Цариград и ще обиколи България, Сърбия, Босна, Черна гора и Други страни. Този принц тайно съобщил на своите приятели, че се организира едни комитет за обединение на всички тези области в едно силно царство. Аз се радвам за това не защото вярвам, а колкото защото това нещо го считам за добър знак за нашия народ. Изглежда че е близо вече падението на Турция. Затова великите сили приготвят народите, които ще наследят Турското царство.”22
Виждат се ясно симпатиите на Селимински към идеята за еднинно славянско царство, като царство тук се разбира не токова като форма на управление , като символ на държавност въобще. От писмото се виждат също и негативните черти от мирогледа на Селимински, характерния за него септицизъм. Селимински не е достигнал още до виждането за самостоятелно народно действие, той все още разчите на подаянията на великите сили
Вярно е че въпреки своята резервраност към съседните балкански народи, която се базира на горчивия опит натрупан от българите в своите отношения със съседите си, Селимински е убеден славянофил и само на тази основа би могъл да съчувства на федеративната идея. Може би в него се сблъскват оптимистичният идеализъм на славянофилството и навяващата студен скепсис робска действителност на българския народ. За човешката душа е характерно подобно колебание и противоречие, особенно за душата на интелектуалеца. При Селимински обаче общославянската идея още не е изкристализрала достатачно ясно политически, за да достигне твърдо до позициите на федерализма под въздействието на националния принцип. Селимински завършил живота си тъжно, като психично болен в един приют за душевно болни в Румъния той е починал на 21 юли 1867 г., това е както е известно и годината на смъртта на неговия идеен противник и антипод Г.С.Раковски има нещо символично в това съвпавение, сакаш смъртта е примирила, тези непримирими приживе дейци.seliminski

seliminski2

Любен Каравелов

 Karavelov

Федеративната идея през Възраждането се асоциира основно с името на Любен Каравелов. Той е най-яркия и последователен привърженик на идеята за Балканска федерация в България като средство за решаване на националния въпрос на Балканите.

Каравелов пръв сред българските възрожденски водачи въвежда ясно и категорично идеята за Балканска федерация като е нейн последователен защитник и агитатор. Силната привързаност към идеята дори му носи негативи, Каравелов единствен от големите революциеони водачи през възраждането ни още тогава е подлаган на критики и сериозни съмнения относно евентуалната му обвързаност с чужди политически сили и лоялноста му към българското дело. Поради ревностната защита на принципните си позиции Каравелов често е атакуван от различни посоки, което в крайна сметка довежда до неговото оттегляне от активното политическо поприще и заниманията му с чисто културна и просветна дейност.

Върху същността и формирането на каравеловата идеология е писано много, ние ще обърнем основно внимание върху федеративните възгледи на Каравелов, които са съществена част от неговия мироглед.

Първия период в оформянето на неговия идеен свят е протекъл в България и при многобройните му пътувания из пределите на Османската империя, когато е помагал на баща си в търговията.

Според сполучливия израз на Н. Генчев в Русия Каравелов заминава като убеден патриот, националната идея е първата, фундаментална идея заложена в темелите на неговия идеен свят. На руска почва той се запознава и възприема доктрината на славянофилите. Десет годишният период, които Каравелов прекарва в Русия, оформя младия и буден българин като мислител. Той се влияе от идеите на революционните-демократи Херцен, Чернишевски, Добролюбов и славянофилството на Аксаков и Погодин. Първо да се опитаме да разберем от къде Каравелов възприема идеята за федерация на Балканските народи, която по-късно става ядро на неговата революционно демократична проповед. Идеята за федерация на балканските народи битува в европейския югоизток и се радва на широка популярност в една или друга форма доста преди Каравелов, да се заеме със своята обществено-политическа дейност. Тя се разпространява в гръцката политическа мисъл, пропагандира се под формата на югославизъм, от славянофилите, издига се от италянските, румънски и полски дейци.

Вече казахме, че първия досег, които Каравелов има с по-мащабни обществено политически идеи в среда, която би могла да да стимулира тяхното възприемане от Каравелов е Русия. Крумка Шарова смята, че в Русия Каравелов е възприел идеята за революционен съюз на народите, това обаче е една обща идея.44 Конкретен образ и плът у Каравелов тази идея на руските революционери, според мнението на мнозина изследователи, придобива през сръбско-австрийския му период, където се оформя в идея за югославянска федерация, насочена срещу подтисниците на югославянските народи. Поради това сръбско-австрийския период от биографията на Каравелов е особенно интересен за нас. Л Каравелов отива в Белград като сътрудник на в. Голос, от там той пише редица статии, засягащи проблемите на българския народ и славяните в Османската империя. В Белград Каравелов окончателно се оформя като революционнен мислител и публицист. В Сърбия неговите славянофилски идеи изкристализират, на местна, балканска почва, той се сблъсква с реалните измерения на южнославянската взаймност. Среща нови сили, които действат в полза на славянския свят, макар и не така могъщи като Русия, но несъмнено по-близки за южния славянин, тези сили Каравелов вижда в лицето на младия сръбски княз Михайл Обренович, затова чрез своите доописки той му отдава една искренна възхвала. Споменатите дописки, които Каравелов прави от Белград за славянофилските вестници в Русия отразяват очаквания за големи събития, главно гибелта на Османската империя и възкресението на християнските държави на Балканите. Каравелов е запознат с плановете на руското правителство да подкрепи претенциите на сърбите спряму Османската империя също и идеята на идваща руската дипломация за сближение на южните славяни с цел единодействие срещу стратегическия руски противник. Още в първата си дописка той изтъква новите идеи, които е възприел. Сега зове за единение на всички южни славяни около Сърбия и за един тесен сърбо-български съюз, тези му идеи се родеят с проектите на Добродетелната Дружина, за създаване на българо-сръбска федерация, но възгледите на Каравелов тук нямат нищо общо със по-късните му федеративни идеи, всичност в първите си дописки Каравелов не говори за федерация, което иде да подскаже, че той действително е възприел федеративната идея по-късно в Сърбия, а тези първи дописки създава с идеиния багаж, които носи от Русия. С право някои изследователи обвиняват Каравелов, че хиперболизира, ролята и личността на М. Обренович, което обаче според К. Шарова не означава че “Каравелов е готов да подчини българското освободително движение на идеята за югославянско царство.”Може да се съгласим и друг извод на авторката че Каравелов “ не е политик с ограничен кръгозор, а вижда положението на Турция и освободителните перспективи на своя народ в тясна връзка с политиката на великите сили и на балканските държави с историческите задачи, които стоели за решение и пред другите славянски, балкански и особенно южнославянски народи. Той тръгва от постиженията на българската политическа мисъл- смята авторката-поемайки от Раковски идеята за революционен път към свободата. Всъщност пръв Г. С. Раковски най-ясно вижда обвързаността на българското развитие минало, настояще, бъдеще с взаймоотношенията на великите сили и органическата връзка между съдбата на собствения му народ и съдбата на останалите балкански народи”45 Т.е. Каравелов тръгва от идеите на Раковски за обща революция и балакснки съюз за борба срещу Османската империя развивайки ги в идеите за Южнославянска или Дунавска федерация. Авторката смята, че идеята за единодействие на балканските народи, като най-правелен и спасителен път към свободата е намерил историческото си потвърждение в хода на българското освободително движение. Едновремените въстания на славяните в Босна и Херцеговина през 1875 и, българското през април 1876, назрялата Източна криза и освободителната за българския народ руско-турска война от 1877-78 г , която е съчетала силите на румънския и сръбския народ, които съвместно с Русия, водят победоносна войан срещу Османската империя, доказват това. В Сърбия Каравелов се сближава с българската емиграция, като осъзнава в нейно лице, новата революционна сила, която ще води българският народ, в предстоящата за него освободителна революция. В Белград Каравелов основава български комитет. В дописките си след 1867 г той се подписва от името на “Българския Централен комитет”. Този комитет, на които Каравелов е душа и ръководител има твърде важно значение за по-нататъчното формиране на неговите идеи и за развитието на българското революционно движение. В Сръбия Каравелов установява контакти и със сръбската Омладина, с чийто идеи е твърде близък, контактува също с първите сръбски социалисти Св. Маркович и Живодин Жуйович, свидетел за срещите и разговорите между Жуйович и Каравелов е племеникът на Жуович, Йован. В една от статиите си Каравелив защитава Живодин Жуйович от преследванията, на които е подложен от сръбското правителство. Разбира се, главното сходство между двамата са федеративните им възгледи.

Каравелов пристига в Букурещ през 1869 г където започва заключителния етап на неговата многогодишна и плодотворна политическа дейност и идейното му развитие, според израза на Н. Генчев “отхвърлил илюзиите към руския царизъм и към династията на Обреновичите, освободен от славянофилски доктрини”. Именно тук главните му идеи искристализират в един завършен мироглед, които макар и не лишен от съмнения, колебания и нови мъчителни търсения запазва основните си опорни точки. Един от тези мирогледни стълбове е идеята за федерация на балканските народи. Затова именно тук е необходимо да обобщим и характеризираме федерализма на Каравелов, както и съпътстващите го възгледи.

karavelov (1)

В този смисъл макар и да се освобождава от духовната опека на своите руски учители славянофили Аксаков, Погодин, Ламански. Каравелов винаги запазва уважение към общославянската идея, която е пропила атмосферата на възрожденска България и остава нейн верен последовател до края на живота си. Но заедно с това Каравелов е първия български теоретик обосновал балканското геополитическо единство на интереси, традиции и манталитет. Той едновременно с това е дълбоко обладан от най-радикалните идеи на европейското просвещение. Една от основните идеи в политическата програма на Каравелов съвсем естествено е свободата, като Каравелов има просвещенско разбиране за “Свобода”, свободата трябва да е обществена и индивидуална. Каравелов подчертава значението на свободата на личността, без нея политическата борба ще бъде напразна, понеже ще се замени едно тиранство с друго. Свободата обаче твърди Каравелов може да бъде постигната само ако народът се надява на своите сили, а не на “Наполеон III или Александър II”. Свободата може да се постигне единствено с общите усилия на всички балкански народи. Свободата или “нашето спасение” Каравелов вижда ясно в съюза на балканските народи, с това той издига идеята за самостоятелното действие на тези народи без да се облягат на някоя велика сила. Каравелов тясно обвързва своята визия за Дунавска федерация със Източния въпрос като по-този начин проектира неговото решение чрез най-засегнатите от този проблем сили, а именно балканските народи.

А могат ли дипломатическите кабинети да решават Восточният Въпрос, без да питат самите християнски поданици на султанът? Могат ли тия да решават чуждата съдба, без да питат християните що тия искат и що са намерени да правят?”46 В този въпрос Каравелов се крие и смисъла на федеративната идея. В своите мисли Каравелов проектира една обща държава, чрез която както образно се изразява той: трябва сами, без чужда помощ да решиме своята съдба и да не оставяме никого да се меша в нашата собствена къща. В неговите проекти са включени по-голяма част от балканските народи, почти всички с изключение на турския народ, Каравелов не може да си представи общо мирно съжителство с довчерашния ни поробител той е категоричен, ние с турците не можеме да имаме нищо общо, според него няма нищо което да ни обедини с турския народ. Каравелов все пак не е изцяло критичен към турския народ той смята, че “Ако в Турция днес не съществува никакъв ред, то това произхожда не от туй, защото самите турци са неспособни за никакво сериозно дело, а защото империята е съставена от всевъзможни народности” 47 Когато говори за обща държава със сърбите Каравелов използва най-вече етническото ни сродство и нарича тази държава Югославска федерация, когато има предвид държавен съюз със румънците той използва географската ни близост и съседство, а същи така и историческата ни общност през вековете и назовава държавата Дунавска федерация, историческата съдба твърди той в заглавието на една от своите статии е съединила тясно румински и българския народ. Когато обаче заговори за близост и дори съюз с гърците това е най-травматичният момент за Каравелов тогава той набляга най-вече на религиозната общност с гърците «българите трябва да заборавят за миналото, т.е. тия трябва да простят великодушно прегрешенията на гръко-фанариотите да се сближат пак с честните и безпристрастните гърци и да залегнат за общото добро на всичкото „християнско население на Балканският полуостров”48

Каравелов не подчинява българските национални интереси на чуждите, но разбита общността на интересите на малките балкански нации: “Преди няколко време ние казахме че българите не търсят чуждото, но не дават и своето, че дека живеят българи, то и земята требва да принадлежи на българите, а дека живеят гърци – на гърците…сяка народност има пълно право да живее сама за себе си и да развива това наследие, което е останало от нейните деди и прадеди…” 49 тези думи на Каравелов разкриват най-добре нашата теза, че неговия федерализъм не противоречи на националният принцип, а го допълва и подкрепя. Тази принципна линия Каравелов следва през целия си живот. Той се убеждава в безполезността на конфликрите между балкаските държави и им сочи като алтернатива една обща велика цел:“Безобразните препирни в българските ли жили тече повече славянска кръв или в сръбските, по нашето убеждение не трябвало би да имат място между ония племена, които се стремят към велики цели и над които виси и до днес чуждо иго.”50

Идеите на Каравелов обхващат философски схващания, обществено-политически и естетически възгледи сред които федеративните идеи заемат едно от централните места. Федерализма на Каравелов е най-ярката проява на идеите и настроенията за балканска взаймност така характерни за неговата епоха. Върхът в развитието на политическите идеи на Каравелов се въплащава от създаденият през 1869 г в Букурещ Български Централен Революционен комитет.(БРЦК) Трябва да се отбележи, че в светогледа на Каравелов се забелязва влиянието на философския материализъм, макар в идеологическите си възгледи, Каравелов да е далеч от един строен материалистически светоглед. Това разбира се резонира върху разбирането на същността на каравеловия федерализъм. Каравелов се изказва и по-социални проблеми на обществото, разделянето на класи и социалната справедливост при него всъщност се забелязва определена социалистическа тенденция, която обаче не се развива и задълбочава. Л.Каравелов не достига до социалистическите идеи макар че подготвя почвата за тяхното проникване в България чрез Ботев. Въпреки това може да се твърди че федерализма на Каравелов има и социални аспекти. Каравелов приема че единствено федерацията е способна да снеме социалната несправедливост от обществото и да осигури на личността един правов ред и свобода. Тясно свързани при Каравелов са идеите за федерация и демокрация. Според Каравеловите виждания, двете са неделими това разбиране на Каравелов е в унисин с класическото разбиране по въпроса изказано от Т. Джеферсон.

В заключение ще повторим, че Каравелов пръв сред българските възрожденски водачи въвежда ясно и категорично идеята за Балканска федерация като е нейн последователен защитник и агитатор. Каравелов подобно на Раковски разбира колко тясно е оплетен Българският въпрос в системата на Източния въпрос, т.е. разбира, че за да се намери решение на нашия въпрос трябва да се изработи едно по-широко виждане, да се надмогне тясно националната гледна точа и да се мисли от позициите на голямата политика. Точно в този смисъл се явява идеята за федерация на балканските народи. Това е една визия надмогнала локалните гледни точки извисяваща се до позициите на един по-мащабен подход към националните проблеми на Балканите, без същевременно да влиза в противоречие със отделните национални интереси, а стремейки се да ги примири и хармонизира, в името на една по-голяма и перспективна цел, в името на общият интерес. Именно за това федеративната идея е била присъща на големите, мащабно мислещи политически личности на Балканите, един от които е и нашия Каравелов.

Liuben Karavelov

Ригас Велестинлис

Ригас е известен с репликата си „По-добре 1 час свободен живот, отколкото 40 год. робство и затвор“ („Καλλιώναι μίας ώρας ελεύθερη ζωή παρά σαράντα χρόνια σκλαβιά και φυλακή“).

Кои е Ригас, Ригас Ферос или Ригас Велестинлис, известен и като Константинос Ригас. Той е легенда в Гърция. Национален герой от мащаба на нашият Раковски, поет и бунтовник, един от предтечите на легендарната Филики Етерия. Самият му произход го прави образец на общобалкански човек, което е характерно за тогавашният османски период, това определя и неговото мислене. Роден е през 1757 г в малко тесалийско градче Велистино от там и прозвището му Велистинлис, разположено на мястото на античният град Фере от където може би идва и другото ми прозвище Ферос, произлиза от семейство на армъни, това е романо говорящо население населявало южните части на Балканският полуостров, или т.нар власи, това са остатъци от древното трако-дакийско население, разпростряло се из Балканите през римският период. Семейството му произхожда от село Периволи в областта Пинд. Били са богати влашки търговци. Учи в родният си град а спо-късно в Загора и в Амбелакия, след което преподава в село Кисос. На 20 години убива турски първенец и бяга в градчето Литохоро в подножието на Олимп, където става клефт в четата на чичо си Спирос Зирас, така започва живота си на герой и се разжда легендата за първият балкански професионален революционер.

Около 1774 г. Ригас заминава за Света гора, където е подпомогнат от монаси във Ватопед, а оттам – за Цариград, където се свързва с друга голяма личност тъй като става секретар на фанариота Александрос Ипсилантис. Там учи френски и немски. Когато Ипсилантис е назначен за княз на Молдова през 1786 г., Ригас заминава с него за Яш, но след конфликт с Ипсилантис заминава за Букурещ, учи и впоследствие става секретар на влашкия княз Николас Маврогенис. При избухването на Руско-турската война през 1787 г. става инспектор на османските войски в Крайова. Там се запознава и сприятелява с османския офицер Осман Пазвантоглу, бъдещия бунтовен паша на Видин, на когото Ригас спасява живота от гнева на Маврогенис.

След като неговият патрон Маврогенис е обвинен за османското поражене и обезглавен, Ригас се връща в Букурещ и става драгоман, т.е. преводач на френския консул. По онова време Ригас пише прочутата „Бунтовна песен“, която се възприема като гръцка версия на „Марсилезата“ – химна на Френската революция. Той е силно повлиян от идеите на европейското Просвещение и на Френската революция и смята, че е дошло време за национално самоопределение и на православното население на Балканите. Започва да установява контакти с църковни и емигрантски дейци за евентуално въстание на полуострова.

Около 1793 г. Ригас заминава за Виена, столицата на Свещената Римска империя, където живее голяма гръцка колония. Във Виена се свързва с македонците от Сятища Братя Маркидис Пулиу и в тяхната печатница започва да печата вестник „Ефимерис“. Изработва и публикува своята прочута Велика карта (на бъдещата Гръцка република, обхващаща православните земи на Балканите), пише памфлети въз основа на основните документи на Френската революция като „Декларацията за правата на човека и гражданина“ и „Нова политическа конституция на жителите на Румелия, Анатолия, Егейските острови и княжествата Молдова и Влашко“.

Опитва се да стимулира развитието на балканския национализъм и да предизвика общо въстание срещу османското владичество. Превежда много западни творби на гръцки и пише стихотворения, издадени посмъртно в Яш през 1814 г. Последните творби на Ригас са „Революционен манифест“ и „Прокламация“, отпечатани в голям тираж. Сведенията за революционната му дейност са оскъдни – предимно от документите от разпитите му в австрийската полиция. Смята се, че не е успял да създаде единна революционна организация и дейността му е била ограничена до индивидуални контакти.

Ригас се свързва с Наполеон, по това време командващ френската революционна армия в Италия. Изпраща му кутийка за тютюн, направена от лаврово дърво от храма на Аполон, и тръгва към Италия, за да се срещне с него във Венеция.

Предаден от гръцкия търговец Димитриос Икономос Козанитис на 1 декември 1797 г., Ригас е арестуван от австрийските власти в Триест, книжата му са конфискувани и той е отведен във Виена. При ареста му той се опитва да се самоубие. Във Виена е разпитван и по споразумението между Австрия и Османската империя заедно със 7 негови другари – Евстратиос Аргенитис, Димитриос Николидис, Андониос Корониос, Йоанис Карадзас, Теохарис Турундзияс, Йоанис и Панайотис Емануил, е предаден на османския каймакам на Белград, където са затворени и мъчени.

От Белград Ригас е трябвало да бъде изпратен в Цариград на съд, но за да не бъдат спасени от приятеля му Осман Пазвантоглу по пътя, на 14 юни 1798 г. той и спътниците му са удушени и телата му са изхвърлени в Дунава. Последните думи на Ригас са: „Посях добро семе. Идва часът, когато страната ми ще ожъне славните му плодове.“

Ригас оказва силно влияние върху гръцкото (Филики Етерия) и въобще върху балканското Просвещение и върху местните национално-освободителни движения. Идеите му силно повлияват на българския революционер Георги Раковски и на много от творбите на Чинтулов. Мнозина изследователи сред който е и нашият проф. Милчо Лалков той се смята за пионер на идеята за Балканска федерация, а неговият проект за „Гръцка република“ е първият местно балкански проект за преобразования на Балканите след отстраняването на османската власт от тези територии, действително проекта му носи някой от чертите на федерализмът.

Днес в Гърция Ригас е смятан за национален герой. Негова статуя се издига пред входа на Атинския университет. Статуя на Ригас има в Белград на улицата, която носи неговото име (ул. „Риге од Фере“).