Д-р.Иван Селимински

Д-р. Селимински е ѝ първият български общественик, който обръща внимание на потенциала на федеративната идея и я въвежда в българското обществено политическо мислене. От него, според сведенията, с които разполагаме до момента, може да се проследи предисторията на федеративната идея в България. Селимински определено се интересува от подобен род идеи както сочи намерената изрезка от в. Изток-Запад в неговите архивни материали, в която става дума именно за федерация на балканските народи с акцент върху славянското единство.
Кой е Иван Селимински и какво е неговото място в историята на българското възраждане. Селимински е позабравена днес личност от първия период на нашето Възраждане, Иван Селимински пройзхожда от богат сливенски род, роден е през 1799 година. Остава сирак на тринадесет годишна възраст след като семейството му умира от чума. Учи в гръцка гимназия в Кидония, след това следва медицина в Атина, Флоренция и Сиена, владее гръцки, френски, арабски, руски и румънски. Оставя ценни спомени и философски есета през 1825 се установява отново в родния си град и там поставя основите на първото “тайно братство” в него привлича като редовни членове неколцина българи “ люде изпитани, честни, искренни и потайни” По думите на акад. Кристанов “Селемински е крупна историческа личност от първия период на нашето Възраждане, всестранно образован лекар, педагог, естественик, философ-материалист и обществен деятел. Той- също така- е революционен демократ, просветител, с неговото име се започва създаването в България на нелегални революционни организации за подготовка на масово въоражено въстание, срещу турската власт още през 1825 г., а не с Г. С.Раковски; както това се приема от нашите историци. Селимински е първият наш философ, механически материалист, които е писал и се е изказвал материалистически по основните философски проблеми, той е първият антирелигиозен пропагандист, основавайки се на материалистическото естество знание. Селемински е възпитаник на гръцкото и сръбското възраждане и национални революционни движения. Той е запознат с устава на най-старата сръбска културно-просветна организация “Матица српска” техните форми на борба отй отчасти пренася на българска почва. И се стреме да ги към местните условия и да ги използва.”7 Без да се обвързваме изцяло с изводите на автора, чрез тях можем да очертаем мащабите на личността на Селимински, като исторически деец през ранния период на Възраждането. За него изтъкнатия български учен Михайл Арнаудов казва че без колебание може да се нарече предтеча на Левски. Според Арнаудов “главния въпрос които и в Букурещ поглъща вниманието на Селимински е несъмнено подетата навред из България и особенно в търновската епархия, борба за народна йерархия” 8 Селимински участва в организирането на букурещките българи в тази борба, за съзнателното му отношение по този въпрос говор и изложението на селимински до султан Абдул Меджит против фенерското духовенство. Селимински има видна роля и в просветното движение на българите неговото име се свързва с отваряне на ново училище в Сливен през 1820 в което преподава аритметика, физика и география. Идеите му представляват крачка напред в развитието на политическата мисъл в България. Изобщо личността на Селимински е много богата и дълбока неговата многостранна дейност се простира от философските му усилия до политическите и обществените проекти и предприятия, с които се заема. Селимински е активен по всички обществени въпроси засягащи интересите и правата на българите през първата полвина на българското възразждане, но заедно с това съзнавайки общите интереси на балканските народи и воден от чувството за солидарност между поробените християни той не остава безчувствен към движенията на съседните християнски страни. След завръщането си от пътуване до Ерусалим Селемински се озовава в Гърция. През този период младия Селемински е на 23 г до двадесет и шесттата си година той пътува много натрупва извънредно богат опит. Минавайки през Унгария, славянските области на Австрийската империя и навсякъде попива новите идеи на времето, революционния и просвещенски дух. В Гърция се запознава с радикалните просвещенски идеи на Адамантиос Корайс и Теофил Кайрис също и с вижданията на Ригас за общобалкански съюз срещу поробителя. По късно в Италия той сигурно се запознава с идеите на карбонарското движение, което също призовава за революционнен съюз на подтиснатите народни маси от всички страни. Впечатленията на Селимински са били много силни и поучителни. В разцвета на своята младост завършил гимназия, запознат добре с тежките турски условия на живот, безпримерния геройзъм и пожертвователност на гръцкия народ, с масовите кланета и унищожаване на градовете и селата му от страна на озверелите, фанатизирани турски орди, той попаднал в съвършенно нов за него свят, в италянските градове, богати със стара аристократическа култура и нов либерален демократичен дух, възникнал заедно с ново развилата се национална буржоазия. Нови впечатления и идеи Селимински придобива и по време на престия си в Пеща, където той се запознава с националноосвободителното движение на унгарците и особенно с това на славянските организации. Славянските народи изживяващи своя ренесанс пробуден от Великата Френска революция, пристъпили към изграждането на национална култура, славянската интелигенция в Пеща дошла от Чехия, Хърватско, Словения се намира под влиянието на големия славянски просветител Ян Колар и учените Копитар, Ханка и Шафарик, всички те ратували за общославянско единство. В това общество се зародило и движението на югославянските народи, което ратувало за югославянска федерация, макар и тази идея по-това време да не била много добре асимилирана от представителите на илиризма. Смисълът на пътуванияа- по мнението на авторите Кристанов, Маслев и Пенаков- се криел в любознателността и желанието(на Селимински) да се запознае с другите народи, тяхната култура и политически живот.”9
По нататък жизненото дело на Селимински се учвенчава със основаването на славяно-българското ученолюбиво дружество и Трако-славянското общество, Букурещкият комитет и най-вече със създаването на Тайното народно братство в Сливен през 1825 г, с което и според Боян Рангелов се полага “началото на организираното българско революционноосвободително движение.”10 Интересен момент от живота на Селимински е и мисията, която той предприема в Белград във връзка с Първата българска легия. С тази мисия Селимински бил натоварен от букурещките българи с цел да се провери сериозността на начинанието за Раковски в Белград, за да се предцени дали то да се подпомогне материално или не. Това доверие се гласува на Селимински поради факта, че той бил организатор на друга подобна бойна част, става дума за “Волентирския баральон” по време на Кримската война и като човек с опит би мигъл да предцени начинанието в Белград. Там той се среща с Касабов, по това време дясна ръка на Раковски. В крайна сметка вместо до споразумение се стигнало до конфликт между Селимински и Раковски. Този епизод е показателен за идейната настройка на Селимински той не се издига до висотата на идеите на Раковски за самостоятелен път на развитие на балканското национално освободително движение, все още се намира в плен на неизменното си русофилство. Това му пречи да преодолее колобанията си относно революционния път на развитие на българското освободително движение и да постигне едно найстина зряло политическо самосъзнание. Въпреки това Селимински действително е първия български възрожденец, които обръща внимание върху федеративната идея, това се случва в периода след Кримската война 60те год. на XIX век когато настроенията в полза на балканска солидарност витаят в атмосферата и естествено преминават в сродни идеи като идеите за федерация или съюз на балканските народи. Много статии и книги от този период в гръцкият печат говорят в полза на това. За да се добие обаче представа за мястото, което вероятно е заемала федеративната идея в съзнанието на Селимински трябва да се изясни неговото отношение към общите политически въпроси на времето и в частност неговото виждане за положението, в което се е намират балканските народи неговото виждане за тяхното бъдеще. Без да се задълбочаваме по тези въпроси ще очертаем само общата рамка по политическия светоглед на Селимински. За тази цел ще се ограничим да разгледаме само две знакови произведения свързани тясно с неговите идеи. Става дума за “Политическото верую” на Селимински и за статията взета от в. Изток-Запад.
Във своя биографичен труд за Ив. Селимински М. Арнаудов твърди: “до колко Селимински е наклонен да решава частно балканския проблем в духа на една славянска конфедерация в Източна Европа трудно е да се каже. Но статии в този дух от 60те години той си отбелязва с оснобенно внимани, като с особеннна любов той преподписва думите на в.”Изток и Запад” от 1862 г. 11
Споменатата статия12 е доста ярка изява на федеративните идеи и самия факт че Селимински така старателно я е запазил в библиотеката си говори наймалкото че той е имал специално оношение към идеите отразени там. Автора на въпросната статия е схванал същността на своето време подчинено на капиталистическите, стопански отношения и съвсем естествено прилага закономерностите на капиталистическото развитие върху политическите отношения между държавите. Всемогъществото на великите сили прилича на всемогъществото на големия капитал. Както малкия капитал се конкурира с големия и се увеличава чрез сдружаване, също така и малките държави и народи се освобождаватот опекунството и от алчността на по-големите чрез конфедерация.
Подчертава се непълноценността на битието на малките държави. “В Източна Европа (гдето има големи народи, които не могат да се слеят с другите, но, от друга страна, малки, за да не могат да защитават своята народност срещу големите) конфедерацията е единствено средство, което осигурява народния живот като политически живот пред големите народи. Конфедерацията е единственото средство, което осигурява народния живот, като политически живот пред по-големите народи.” И тук е направена връзката с Източния въпрос като идеята за конфедерация е дадена като най-правелното решение на този проблем. “Само на користолюбието на великите сили -подчертава авторът- трябва да се отдаде грешката дето сега в тези страни господства варваризмът, когато те едно време се показаха толкова способни за цивилизация и наука. Източния въпрос се усложнява само поради това користолюбие, а не поради други спънки в Турция. Нека се образува една сръбска държава, друга българска, трета румънска, четвърта гръцка и нека се прогласи Цариград за град конфедеративен и ето ви решението на източния въпрос”
Федеративния принцип се схваща от автора като подпомагащ националния. Националносттите не се игнорират от автора за сметка на същза, напротив те са в центъра на неговия интерес. Подчертава се отбранителния аспект на идеята, но заедно с това се споменава че съюзът може да има и настъпаделен характер. Образуваната нова държава ще бъде достатъчно могъща да предяви своите претенции пред останалите големи държави. Специално внимание е обърнато на славянството. Особено за славяните конфедерацията е от голяма важност, защото тя запазва и общите интереси за всички като едноплеменни и отделните интереси на всеки клон. В тази статия намираме едно задълбочено разбиране на федеративната идея подчертана е същността на федерализма като идея която трябва да защитава и общите и частните интереси, Славянската конфедерация би осигурила за всяко племе народния бит, както той е развит в историята му, и същевременно би развила и общия за всички народностен живот. Привеждат се различни “степени и форми” на осъществяване на федерализма на балканите. Макар и фокуса да е паднал върху славяните на балканския полуостров от полезрението на автора на се губят и другите балкански народи, които също като славяните се явяват наследници на Османската империя и са призвани да “се съединят… и да образуват конфедерация.” В статията се засяга въпросът и за панславизма, т.е. руското влияние на Балканите и съответно стремежът на руската империя за хегемония над балканския регион. Затова авторът противопоставя русизмът на идеята за федерация: “Следователно панславизмът може да съществува не като русизъм, а като славянска конфедерация.” В статията се подчертава че федерирането на Балканските народи ще съхрани народната самобитност въплатена в народните трядиции, и заедно с това ще позволи едно прогресивно, либерално развитие. Т.е. във федеративната идея според автроа се съчетават консервативният заряд на трядиционализма и устрема към прогрес. В статията си авторът утвърждвава народностните различия на балканските народи, но подчертава общостта на интересите им. Той ратова не само за югославянска, но и за по-широка балканска федерация. Идеите в тази стататия несъмнено са повлияни от гръцката политическа мисъл, но без да прибодие негативите на Мегали идеята, тук се говори за предназначението на Балканските народи, като посредници между изтока и запада, дори и като просветители на Изтока идея която се среща често при гърците имая отразена и в речта на Колетис. Накрая авторът предупреждава за гибелните последици от великодържавната и шувинистична политика на балканските държави както и за последиците от постоянната намеса на великите сили тук. “Който би искал да слее един от тези народи с другите той ще подбуди вечни бунтове меджу тях всеки един от тези народи е достатачно голям, та съзнава своята сила и добре знае своята история. Тъй щото никога не ще се съгласи да се откаже от своето право да образува отделна държава.” Автора съзнава че федеративната идея, като мащабна политическа визия е обвързана със голямата международна политика като освен за Източния въпрос, тази идея има прогресивно значение и за развитието на европейския континент като цяло, авторът подчертава това като отбелязва че федерация на балканите ще бъде от полза не само за самите балкански народи, но и за Запада. “Преобразуването на сегашна Турция в конфедерационна система, понася не само на горните народи, но и на самата Европа. Ако Европа желае да има пътя за Азия освободен необходимо е да държи тези земи на сегашна Турция като неутрални; затова най-много малките държави които не спират, а напротив със своето вътрешно развитие помагат на вървежа на цивилизацията в Изток са удобни за тази цел. Чрез конфедерация сегашна Турция ще бъде за Азия това каквто е миниатюрната Швейцария за Западна Европ. Конфедерацията е единствената възможна политическа система за цяла Източна Европа и то не само за Турция но още за Австрия и Унгария.
Без конфедерация възможно е за кратко тези народи да се подчинят на силата и на династията, но щом отслабне силата. Тогава трябва да се съединят народите на Изтока и да образуват конфедерация.” Статията завършва с оптимистият обобщаващ извод: “От главните народи в Турция сърби, българи, румънци и гърци всеки един отделно е досттачно голям, щото да може да състави особенна държава. Историята и цивилизацията на на всеки един народ от горните са различни. Преди нахлуването на турците тези народи са образували отделни държави и са били в многоотношения по-цивилизовани от колкото другите държави на Западна Европа. Днес те имат един общ интерес да премахнат азиатщината на Османската империя и да си придобият това положение, в което едно време са се намирали. Тези народи са предназначени да станат посредници между източната и западната цивилизация.”
Независимо дали са вярни предложенията на някои автори че самия Селимински е автор на тази статия или не неоспоримо остава едно, а то е дълбокия интерес, които той е имал към заложените във статията идеи. Това се потвърждава и от други факти, които намираме из неговия архив, също и в писмата му. Освен това Селимински още от рано обръща внимание на обвързаността на българския въпрос със големите международни въпроси и както М.Арнаудов проникновенно е забелязал в този случай “философът-моралист” презира утопиите и цени само реалните възможности Селимински смята че българите трябва отсега нататък да обръщат повече внимание на действията и интересите на Великите сили към българския народ. 13
Селимински е разбрал че дори по “благоволение на великите сили” всеки народ в Османската империя да “получи своя бащински дял”, тогава може “да се принудиме да влеземе в по-тежко иго” като попаднем на по-жесток господар. Личи си житейската мъдрост на Селимински, които гледа в перспектива и сякъш е предрекъл перипетиите в развитието на бъдещото освободено малко българско княжество. В същия ред на мисли той продължава “Добиването на едно благо не е мъчно мъчно е запазването му. О, колко работи трябва да знае човек, за да се ползва от това благо и да го увеличи. Често пъти за добиване на благото благоприятстват някои обстоятелства независими от волята, силата и способността на човека. Но за да се затвърди благото има нужда от просветен ум и от опитност за благополучно управление.”14 Всъщност Иван Селимински е доста резервиран към съседните ни балкански народи. той твърди че поради своята религия народност, и географско положение българският народ, е изложен на ненавистта на съседните народности. За Румънците казва “изобщо власите подражават на другите като маймуни, без да разсъждават като логически същества, защото те с това са искали само външен блясък да покажат, но не знаят че нито гарванът, нито орела правят народите уважавани, а техните дела” 15, а сърбите намира за “народ още незрял и детински народ, в началото на XIX век вследствие на по-благосклонни обстоятелства придоби едно малко народно управление: но като забрави своето предишно робско положение почна да подражава на предишните си тирани, да желае да завладее България, не с по-хуманни средства като народ единоезичен и единоверен чрез братска помощ и съединение ала с завоевателно право.”16 От този цитата се вижда естествената критична позиция, която заема Селимински по отношение на сръбския хегемонизъм, но това съвсем не значи че той отхвърля братския съюз, той дори принава, че ако сърбите бяха действали с “по-хуманни средства” т.е. “с братска помощ и и съединение” то положението щеше да стой друго яче Селимински отхвърля използването на идеята за “братски съюз” като пропагадно средство за налагане на политичерско надмощие позиция, която си проличава и в следващия цитата:“Гърците се възползваха от българския народ като си служиха с вида на баратски съюз с еднакво вероизповедание. Т.е. гледаха единствено своите интереси…” По подробно това виждане е изразено тук: “гръцката Филики етерия се простираше из цяла България и Румъния и се стремеше да повдигне в общо въстание всички народи в Турция, което нещо и стана в 1821( 25 март) Етерията приготвяше всчико за себе си. Християнските народи понеже имаха общи интереси искаха само турците да изпъдят из страната си без да мислят за бъдещето. Следователно изглежда че християнските народи ще служат просто като сляпо оръдие за целта на етерията, която от по-рано бе приготвила и бъдещето управление на страната. Така и стана нашите дружини се сражаваха нашето отечество пострада, а възкръсна само Гърция, която без да се черви издаде закон според които неродените в освободените провинции се считат за чужденци.”17
Макар да признава и своето увлечение по идеите за общобалканска солидарност през годините на Гръцката революция: И найстина тогава изчезнаха и национализмът, благородството, споровете на градските първенци. Всички имаха един общ символ-честния хръст и един общ лозунг сражавай се за вяра и отечество. Тогава нашия народ забрави нанесените му от гръцките фанариоти владици обиди. Затова и подаде ръката си с чисто сърце за създаване на съюз с останалите христиански народи срещу общия враг”18 Същото отношение възрожденецът показва и към Великите сили.
И като изход той сочи историческата просвета и пробуждането на гордост за националните светини. Необходимо да се изучава старата и новата история на народа ни. Макар и Селимински като образован човек да отдава голямо значение на просветата на народа той не се ограничава единствено с делата на полето на просветата и не отрича революционната активност, но има предвит това че народът трябва да е подготвен за подобно дело. Т.е. да се изчака моментът. Единствения светъл лъч на надежда, от които се води Селимински в своите политически прогнози по отношение на българите e вярата в славянството и то не толкова като политическа реалност, видяхме отношението му към Сърбия, а като различен нравствен свят, които следва особеннна предопределена съдба. Вярата в славянството при Селимински е свързана с вярата в собствения му народ. За него двата свята са неразривни. Българския народ се схваща като част, и то важна съществена част от огромната славянска вселена. В това отношение Селимински е подвластен на политически и нравствени идеали обвързани с бита на славянството и българския народ. Вярата и надеждата на големия българин свързани със славянството се оказват по-силни от неговия студен скепсис и реализъм Отношението на Селимински към славянството и по-специално към Русия рязко контрастират с неговото печално реалистично виждане за положението на българския народ. Руския народ според Селимински единствен прави изключение сред мрака на ненавистта и убийственото безразличие на културните народи от Запад. Дори за Арнаудов Селимински “се явява един от първите идеолози на нашето русофилство” всъщност и тук макар и емоционално обагрени, възгледите на Селимински по отношение на руската политика на балканите почиват на реалността. Продължаваме с другия важен документ които разкрива същността на политическите идеи на Селимински. В своето “политическо верую” Селимински заявява: “Неодобрявам преждевременни, очаяни и бунтовни движения заради гибелните им последици. От друга страна не мога да не призная, че безтях народите никога не добиват собственно управление и политическа свобода. Никога господстващите над народите властницине са искали доброволно да се лишат от правата си…и така има абсолютна нужда и от двете неща” 19
Видно е, че тук Селимински има предвид едно планирано и добре организирано революционно движение, което да подготви революцията. С тази изповед Селимински прави крачката от мирната културна дейност към политическата борба подчинена на съответни концепции и идеи. Това всъщност е крачка напред в идеиното развитие на цялото българско общество, което минава от етапа на мирната съпротива към етапа на въоражената борба. Това е една от първите прояви на зрялото политическо съзнание у нас което след това Раковски със политическата си и литература дейност ще превърне в мощно общобългарско обществено движение. Затова с право проф. Цветан Кристинов и неговия екип определят Селимински като “първият български революционен демократ, които е стоял с цяла глава по-високо окръжаващите го обществени деятели.”20 Разбира се това по-което отстъпва Селимински на Раковски е практическата реализация и липсата на последователност в неговите революционни идеи. В член девети от т.нар. Политическо верую Селимински изтъква следното положение “колкото нашият народ е по-тясно свързан с другите народи, които са от славянски произход, колкото по-близко стои до тях, толкова повече се заздравяват родствените ни връзки, толкова по-голямо и по-искрено съчувствие и помощ намираме, толкова по-сигурни и здрави основи се поставят за благоденствието и на нашия народ и колкото повече се занимава с напредналата вече тяхна филология и история, толкова по-лесно ще опознае, придвижи напред и усъвършенствува нашите и толкова по-бързо ще достигне славата и блясъка не само на нашите прадеди, но и на сегашните просветени европейски народи.” 21
В архива на д-р Селимински намираме един доста интересен документ това е писмото до Георги Золотович от Декември 1843, в което той казва: “От Париж получих писмо с което ми съобщават, че и за нашия народ става дума в “Revue des deux mondes” има една студия, от която се вижда че Франция действа или е решила да действа в полза на българите и сърбите изобщо за славяните от Турция Онзи ден заминавал един хърватски принц, които ще мине през Цариград и ще обиколи България, Сърбия, Босна, Черна гора и Други страни. Този принц тайно съобщил на своите приятели, че се организира едни комитет за обединение на всички тези области в едно силно царство. Аз се радвам за това не защото вярвам, а колкото защото това нещо го считам за добър знак за нашия народ. Изглежда че е близо вече падението на Турция. Затова великите сили приготвят народите, които ще наследят Турското царство.”22
Виждат се ясно симпатиите на Селимински към идеята за еднинно славянско царство, като царство тук се разбира не токова като форма на управление , като символ на държавност въобще. От писмото се виждат също и негативните черти от мирогледа на Селимински, характерния за него септицизъм. Селимински не е достигнал още до виждането за самостоятелно народно действие, той все още разчите на подаянията на великите сили
Вярно е че въпреки своята резервраност към съседните балкански народи, която се базира на горчивия опит натрупан от българите в своите отношения със съседите си, Селимински е убеден славянофил и само на тази основа би могъл да съчувства на федеративната идея. Може би в него се сблъскват оптимистичният идеализъм на славянофилството и навяващата студен скепсис робска действителност на българския народ. За човешката душа е характерно подобно колебание и противоречие, особенно за душата на интелектуалеца. При Селимински обаче общославянската идея още не е изкристализрала достатачно ясно политически, за да достигне твърдо до позициите на федерализма под въздействието на националния принцип. Селимински завършил живота си тъжно, като психично болен в един приют за душевно болни в Румъния той е починал на 21 юли 1867 г., това е както е известно и годината на смъртта на неговия идеен противник и антипод Г.С.Раковски има нещо символично в това съвпавение, сакаш смъртта е примирила, тези непримирими приживе дейци.seliminski

seliminski2

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s