Георги Стойков Раковски

Георги Стойков Раковски е патриархът на Българската революция, макар че и преди него са правени различни въстанически и организационни опити, Раковски е първият истински организатор и стратег на национално-освободителното движение на българският народ. Поставил основите на революционната традиция в България.
Животът на Раковски е изпълнен с толкова много и разнообразни събития. Син на заможен търговец Раковски получава много добро за времето си образование. Учи първо в родния си град,а по-късно е изпратен в Цариград и там от рано се замесва в обществените борби на българите, съдбта го свързва с първите народни водачи на българския народ Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, които оказват върху него неотразимо влияние. Участието му през 1841-43 год. в Брайлските бунтове макар и да е представено от много изследователи като епизодично събитие през първия период от неговата политическа дейност когато Раковски още не е оформен като революционер и търси своята идентичност(няколко пъти сменя името си) има доста важно значение имат много важно значение за оформането на неговата революционна идеология. Брайлските събития имат значение като проява на общобалканската солидарност в революционната борба на поробените христиански народи. Раковски не за пръв път влиза в досег с проявите на освободителното движение на съседните народи през 1841 под влияние на Н. Бозвели той два пъти пътува до Атина където се свързва с гръцки революционери. От тези връзки може би произтича и последвалото му участие в Брайлските бунтове. През този период Сава или Георги Македон както се именува тогава Раковски още се колебае между мирната и революционна съпротива, но все повече под въздействие на обстоятелствата и на бунтовния си характер натежава втората. След брайлските събития от смърт го спасява гръцкият консул Маврокордато, които го праща в Марсилия. Времето прекарано от Раковски във Франция ще да е било доста интересно за младия революционер, които окончателно е определил своя път в живота. Така повлечен от вихърът на събитията в своя живот Раковски преминава през цариградския затвот та до върховете на търговското поприще, но винаги воден от мисълта и любовта към отечеството си. Когато през 1853 настъпва Кримската война Раковски вече е готов за мисията на живота си.
Кримската война е онзи прелом в живота на Раковски които го оформя окончателно като бунтовник и революционен мислител. “Кримската война -допълва Шишманов- открива именно съвсем нови възможности и възбужда безгранични надежди в душата на горещия патриот. И тук за пръв път Раковски блясва с ония качества, които ще отличават втория период от неговата дейност.”23
В навечерието на войната той изгражда “тайно общество”, което да подготви бълграския народ за въцтание. След това постъпва като преводач в турската армия за да действа като разузнавач в тила на врага, в края на войната сформира малка чета и с нея подпомага действията на русите действайки по източната част на Стара планина.
В известната си статия “Раковски като идеолог” Ив. Шишманов отбелязва: «Имал ли е Раковски и други някои по-широки политически идеи преди 1853 г., по-широки от тия, които приведох, трудно е да се каже. В съдържанието на неговото недовършено „Житие“, което се е запазило в архивата му, има една точка: „Пътишествието по България на Бланки 1840″. Едва ли Раковски се е срещал лично със знаменития френски пътешественик, който бе изпратен от Гизо да констатира на самото място зверствата на албанските башибозушки орди против въстаналото население в Нишко. Но книгата на Бланки, която излезе в 1844 г., Раковски ще е чел. И в нея, както в книгата на Cristen Rober, той ще е открил може би за пръв път една мисъл, която по-после игра такава голяма роля в комбинациите на балканските политици: идеята за балканския съюз.” 24 Шишманов свързва зараждането на идеята за балкански съюз у Раковски с влиянието което му е оказа трудът на Бланки, Н. Генчев обаче възразява на това твърдение той смята че “че още преди книгата на Бланки, Раковски не само открива, но и изстрадва чрез собствения си опит идеята за общобалканско действие, която по-късно заема толкова важно място в неговата политическа идеология и международна дейност” 25
Има повече резон в твърдението на Н. Генчев, с което бихме моли да се съгласим понеже действително Раковски още през 1841 г взема участие в Брайлските бунтове като проява на общобалканското освободително движение. Разбира се трябва да се вземе в предвид и това че Раковски взема участие в брайлските бунтове като импулсивен млад човек може би е било нужно малко време, за да за да изкристализира в него идеята за балкански съюз, това едва ли е станало точно през 1841 г., но със сигурност се е случило в периода 1841-1844 г.
През пролетта на 1858 г настъпва ново изостряне на Източния въпрос поради черногорско-турския конфликт. Под влияние на обстановката на Балканите Раковски съставя първия си “план за освобождение на България”
Тук следва специално да се подчертае влиянието което оказва международната обстановка по източния въпрос върху развитието на възгледите на раковски, което общо взето е правило в развитието изобщо на на балканската революционна одеология без да се отрича влиянието на вътрешното развитие на балканските общества. В частност това важи и за развитието на федеративната идеология,която е обвързана с развоя на източния въпрос. В своя първи план раковски обвързва тясно решението на българския въпрос със балканското национално-освободително движение и това е естествено предвид, че повод за този план са станало една от проявите на това движение.
Но не само повода за плана кара Раковски да отдава толкова голямо значение на общобалканската солодарност в борбата с Османската империя, това е едно убеждение залегнало дълбоко в духа на епохта и възприето от Раковски.
“Между дванадесет милиона христиани едва два милиона турци съществуват Смислете сега като е Черна гора, Ерцеговина и Босна на крак, да се дигне и България след нея ще последва Сърбия и Свободна Гърция, като изпроводи свои отчаяни чети в Тесалия, Епир и Македония, какво смущение ще зададе турчину: То ще бъде неговото конечно падение и изгонение от Европа!”26
Ето това еуфоричното настроение е било характерно нейзменно на борците против османската тирания. Вярата в гибелта на прогнилата азиатска империя и скорощното възраждане на християнските царства е била повсеместна тогава. Интересно е да се отбележи че в този първи план на Раковски няма следна от съмнение към политиката на съседните християнски държави Гърция и Сърбия към българския народ. С чисто сърце Раковски допуска гръцки чети в македония като вярва че това ще помогне на общобалканското дело. В своята поема горски пътник Раковски изразява надеждата си че ако българите самипомогнат на своето дело и се вдигнат на борба, тогава и другите народи ще им се притекат на помощ От север ще дойдат русите и европейските народи от запад.
Но злопулучния за Русия край на Кримската война в която Раковски сам е участвал на страната на Русия Коренно променя неговите възгледи Раковски постепенно губи вяра в благородството на Запада и възможността за помощ от там, той разкрива меркантилната същност на западната политика. По-късно във връзка с политиката, която води Руската империя по преселение на българи в южните части на Русия Раковски променя своето отношение и към нея.
В крайна сметка стига до идеята че трябва балканските народи сами да си помогнат.
През 1856 г Раковски се преселва в Нови сад там сърбинът д-р. Данило Медакович му помага да издаде първия си вестник “Българска дневница” Именно в Нови сад според Шишманов Раковски прегръща идеята за съюз със Сърбия27 Пребиваването му в (Нови сад е кратко Там издава в. „Българска дневница“ (юни — октомври 1857), с който поставя началото на българската революционна журналистика, като замисля и пробния брой на в. „Дунавски лебед“. В Нови Сад издава „Предвестник горского пътника“. Започва да печата началото на поемата си „Горски пътник“, изучава българското историческо минало и проектира да създаде българско книжовно дружество.
Турското правителство настоява пред австрийските власти да бъде арестуван и съден и отново поради гръцкото си поданство успява да избяга и се установява за известно време в Галац (Румъния), като после се прехвърля в Одеса и постъпва като възпитател в Духовната семинария. Руската цензура не му разрешава да печата вестници. Издава само едно от подготвените си съчинения — „Показалец… “.
В 1860 г. отива в Белград. Издава част от научните си трудове, довършва печатането на „Горски пътник“. Започва издаването на в. „Дунавски лебед“ (1860–1861). От 16 бр. нататък го издава и на френски език с цел да запознае европейската общественост със съдбата и борбите на българите. В сръбската столица по това време цари приповдигната атмосфера на власт е нов княз Михаил Обренович, които с началото на своята амбициозна политика предизвиква големи очаквания и надежди сред балканските славяни и както отбелязва Ив. Шишманов “в Белград Раковски не може естествено да не бъде увлечен от великите политически планове на Михаил Обреновичм, които бе възмечтал да издигне своята малка държава до значението на един балкански Пиемонт”(с.497) Тук съставя план за освобождението на България и „статут за едно Привременно българско началство в Бялград“. Създава Първата българска легия (1862). На 3 юни 1862 г. избухва очакваното сблъскване между сърби и турци като легията веднага се намесва. Очакваната война е избегната и Раковски е принуден да разпусне легията.
Той не се отчайва и подхваща нова идея за създаване на съюз на балканските християнски народи срещу Турция. През 1863 г. посещава Атина, Четина и Букурещ като влиза във връзка с държавници и общественици. Издава в. „Бъдущност“ (1864) — списван на български и румънски с цел създаване на българско-румънски съюз. Издава в. „Бранител“ и подпомага преминаването на хайдушки чети в България. Българската емиграция и създаденият таен комитет са разединени. Раковски изработва „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“. Продължава книжовните си занимания. Проектира първа книжка на сп. „Българска старина“ и пише подробна автобиография. Умира от туберкулоза в околностите на Букурещ.
Раковски е първият идеолог и организатор на национално-освободителното движение в България през 19 век и е негов ръководител през първите 10 години. Още като ученик в Цариград разбира значението на българското исторически минало за укрепване на националното съзнание. Културно-историческите му възгледи се изявяват в неговата публицистика.
Известна е революционната стратегия на Раковски изразена в неговите прогрмни документи и отразена в практическата му дейност. Следвайки донякъде опита на гръцката революция той разчита, че съчетавайки действията на една изградена вън от пределите на България четническа армия:«Един добре оръжен полк от 1000 добри избрани и окървавени в бой люди с два горски топа, с 4 тобуша и 4 тръби и с два хирурга, исто конници, да се впусне тайно през Княжевец и Балканский хрепт и да маршира по Балкана право за Търново, като се даде синяла навсякъде с една прокламация или с други някой си знак да се дигат, да пресекат телеграфите и да затворят пътищата на пощите… Въстанието според умножението си ще се разпростира и ще състави плановете на битките с турците. Но главното правило ще бьде хайдушки горски боюве.”28 Както и чрез различни политически комбинации с съседите на България Гърция, Сърбия и Румъния “Ще държи непрекъснати сношения със Сръбское главно управление, като състави една временна поща, доколкото му допуща мястото и времето”,29 ще може да повдигне българския народ към въстание и да го изведе към свободата. Видно е каква съществена роля отдава Раковски на външната помощ и междубалканското сътрудничество за осъществяване на българските национални цели.
Затова през по-голяма част от живота си Ръковски разчита на сътрудничеството с християнските народи на Балканския полуостров и с основание е считан за застъпник на идеята за балкански съюз. Следва да се спомене че Раковски никъде в своите писменни материали, публицистика, кореспонденция и т.н. не споменава за Балканска федерация От анализа на неговите статии и програмни документи стават ясни две неща: Първо принципния нацонализъм на Раковски и второ неговите надежди и опити за постигане на междубалканско сътрудничество на христианските народи с общ враг Османската империя, като втората цел е напълно подчинена на първата. Всички дейстовия на Раковски изхождат от принципа за защита на националния интерес. Тук трябва отново да се подчертае принципната разлика, която правим между понятията балкански съюз и балканска федерация първото има по-широко съдържание от второто балкански съюз би могло да значни и балканска федерация, но може да представлява и нещо друго, балкански съюз са например и договорните отношения между балканските държави с определена конкретна, стратегическа цел, без да се визира създаването на федеративен съюз между тях, какъвто е случая с дипломатическите отношения между Гарашанин и гръцкия министър председател М. Рениерис от 1861 г за създаването на балкански пакт, лига или военен съюз.
Според мнението на някои историци . Раковски е бил привърженик на федеративната идея. Пръв тази теза въвежда Ив. Шишманов в вече разглежданата от нас статия той твърди: “Веднъж повярвал в политическата мисия на Сърбия, Раковски като обикновено с делия си жар започва да работи за нейния успех. Той е убеден, че Михаил Обренович желае не да покори българите, а да им помогне да отърсят чуждото иго и да се подготвят за бъдещата балканска федерация.”30
Тези свои изводи автора прави основно на базата на практическата дейност на Раковски игнорирайки неговите собствени декларации, относно възгледите му. По-къснон тезата на Шишманов е подета и от Н. Генчев, които в своята статия от 1971 “Г.С.Раковски водач и идеолог на българската национална революция” твърди: “Пътуването по балканските столици окончателно убеждава Раковски че надигащия се буржоазен национализъм в Гърция, Сърбия и други страни не ще позволи да се реализира така мечтания от него общобалкански съюз и Балканска федерация”31 Може би автора ревизира тази своя позиция защото в по-късна своя статия за Раковски от 1974 г. “Г.С.Раковски и външнополитическите проблеми на българската национална революция”, той вече не държи на тази своя позиция и нищо не споменатва в нея привързаността на Раковски към идеята за Балканска федерация.
Аз съм склонен до някъде да се съглася с виждането на Цв. Стоянов, които изследва федеративната идея в сръбско-българските отношения. Според автора “колкото и да виждал реалните ползи от задружната дейност на балканските народи Раковски не дошъл теоретично до идеята за балканска федерация”32 Всъщност според нас практически и идеологически революционната дейност на Раковски е насочена към балкански боен съюз. Ванда Смоховска също не е съгласна със становището, че Раковски е привърженик на федеративната идея, коментирайки въздействието на полската революционна мисъл върху Раковски Ето какво пише…” като вижда колко голямо е въздействието на свободното сръбско княжество върху националното възраждане на България агенцията насочва българските дейци към още по близко сътрудничество със сърбите. Тази идея ще подхване по-късно Раковски. Някой български учени смятат, че от полската агенция българския писател и революционер възприема идеята за балканска федерация. Той несъмнено се е срещал с Чайка след излизането си от цариградския затвор през 1845 г . като по-всяка вероятност е научил че за освобождението му е допринестъл полския агент. Но тук трябва да се подчертае, че дори ако е вярно че тази идея е стигнала до големия българин по този път, то неговото отношение към сърбия е изградено на друга основа. Раковски се е стремял към пълно национално самоопределение на балканските народи и е отричал шовинистическата политика на Гарашанин поддържан от агенцията.”33
В архива на Раковски намерихме два много интересни документа които могат да подскажат до някъде къде се е намирала федеративната идея в съзнанието на Раковски и какво влияние е оказала върху него. Става дума за две писма писани до Раковски през 1863 и 1864 съответно от българина Марко Балабанов и известния румънски общественик Богдан П. Хажду В първото писмо се казва следното: “По-преди се намерих с Л. Вулгарина, чилекът е добър но главата му съвсем и да са изключва от отдаваемия на бащиниит му народ дебелащина ми са представи твърде истончена и пълна от облачни мечтайности.
…Гърците са научили че сърбите извадили от училищата си язика им ся разсърдиха, ся разлютиха неописано и уподобиха сърбите на власите. А пък Клио е негодовна, що сърбите са ся изразили в един мемурандум за съставянето на една омоспондия в Въсток и за прелепението на Солун сръбската държава. Не знам кой от двата народа е по мечтателен. Как да е истината да са дири …освен в действителност.34
(Писмо до Раковски от Марко Балабанов 2 ноем.1863 ) Коментарът, които е направил Балабаноов за идеите и настроенията които вълнуват гръцката и сръбската общественост дори и по-прогресивната част е красноречив, той ги характеризира като “облани мечтайности”. Ние смятаме, че Балабанов които добре е познавал Раковски едва ли би си позволил да охарактеризира федеративните идеи вълнуващи сръбската общественост по такъв начин пред Раковски, ако самия Раковски е хранил по дълбок интерес към тях.
Другото писмо от 30 март 1864, също засяга пряко федеративната идея, в него румънския общественик Богдан п. Хажду присъединявайки се към изводите и твърденията на Раковски относно мястото на гърците в един балкански съюз, ги доразвива в посока идеята за конфедерация. Там се казва следното: “В миналии брой “Бъдущности” прочетох с най-живое си благодарение ваши доказателства о невазможности приемания гърков в съюза славянските и латински народности, зграмадени по разтоянието на Балканскаго полуостров…Вие показахте с най-голяма размисленост наклонността гръковщо ищат да обезнародват сичките други православни народи и имате сичкото си право да ги изхвърляте от един съюз основан не на гонението на народностите, но на съхранението народнаго елемента всекаго, положението на взаймна обязаност за отбрана от неприятелите. Но дали господине мой само тая гръцка наклонност обезнародването на другите е едничка причина коя ни препъва или по добре да кажим, ще ни препъни да им протегним брацка ръка приимащи ги в плана на нашата конфедерация?…
Отвратноста же не е сичко! Народите славянски и латински по балканският полуостров не са сичките православни и кой може да провиди ако времято не би смалило йоще повеч броя на православните. Бошнаците са православни, мохамедани и католици, арбанасите- православни, мохамедани и католици,българите- православни, мохамедани и католици, романите- православни, и унияти…Една конфедерация в подобни случайедвам можи ся основа на една пълна веротърпимост, а само гърците я немат, само гърците кой при другите, не пред много, не малко остана да смътят Романия- представлем ви един смешен пример от причина вехтия календар.” 35(с. 217 т.4) Тези писма ни разкриват, че Раковски безпорно е бил запознат с федеративната идея и сигурно е мислил върху нея, но това е била една екзотична идея в българската обществена мисъл. Която все още не е пуснала корени у нас.
Раковски е проектирал своята идея за освободителен съюз между балканските народи, като съюз на равноправна основа, при запазване независимостта на българското национално-освободително движение. Идеята на Раковски за балкански съюз е била неразривно свързана със необходимостта от решаването на националните проблеми на на Балканите и респективно с освобождението на Балгарския народ от Отоманска власт. В този балкански съюз Раковски е виждал въплащение на стремежите на Балканските народи да се реши Източния въпрос в тяхна полза, в противовес на попълзовенията на Великите сили за Балканите. Същевременно в своите статии Раковски е може би един от първите обществени дейци на балканите , които е усетил и анализирал задълбочено появата и развитието на балканския национализъм и великиодържавие, които се оказва най-голямото препятствие пред осъществяването на стремежите на балканските народи към взаймност и единодействи В основата на своето виждане за балканска солидарност Раковски поставя т,нар. От него “наш въпрос” или “българският въпрос”, които се изразява в църковното и начеващо политическо движение на българският народ и най-общо в пробуждането на националното съзнание сред народните маси.
В края на живота си както е известно Раковски остава излъган в своите надежди за помощ от страна на съседните христиански народи. Неговата Грандиозна мечта за един могъщ балкански съюз, които да съкруши поробителкта на Балканите Турция не се осъществява. Затова той с много горчивина дава негативна характеристика старите си политически партньори: «Похвален е онзи, който може да принесе една настояща и явна полза народу си, а еще по-похвален е онзи, който предупреди едно тайно зло, кое се за в бъдущност приуготовлява с ласкателство и измама народу му и кое всяк не е в състояние да узнай. А най-паче когато това зло се сплита от человеци познати и щат да се показват уж доброжелатели и приятели, понеже от явнаго неприятеля всяк се пази и взема предусторожните си мерки против неговите дела. Сърбите, ако да се сближават доста тясно по езику си с българите и ако да живеят в непосредствено съседство с тях, обаче всякоги са били смъртни неприятели български и никоги не са престанали да им противодействуват, когато им се е появявало и най-малкое счастливо и благоприятно обстоятелство.»36 Относно гърците неговия критичен тон е не по-мек.: “…твърде е страшна таквази една система, която за своята народност и за своето честолюбие иска да потъпче народността на другите…Еще не могат бедни изтуплени гърци да се уверят, че златомечтайни им панелинизъм веке изчезна. Тии баснословни времена веке минаха…”37
В едно написано в Атина на немски писмо на англичанката Г. Мюйр Макензи от 12.05.1863 която при посещението си в Атина през пролетта а 1863 г.зедно със спътничката си Ирби се запознават с Раковски, които уставя у тях силно впечатление пише: «Аз не познавам никого между тукашните славяни, с мнението на когото да сме тъй съгласни, тъй като той не мисли нито сръбски, нито черногорски, а славянски. У сърбите, т. е. белградските сърби, той намира като нас същата грешка, т. е. че те са наклонни да съдят тесногърдои затова плашат поск-ро своите съседи, наместо да ги привличат. Много по-широко мислят черногорците и затова заслугкават в по-висока мярка съчувствие. За хърватите и другите славяни чухме същото мнение и понеже то се покрива с нашия опит, аз съм наклонна да вярвам, че то не е невярно. От начало до днес „вътрешният раздор“ е бил смъртният Враг на славянския народ; и затова не мога достатъчно да ви кажа колко се боим, че тоя Вътрешен раздор ще направи невъзможно осъществението на югославянското царство. От гърците не може да се надява човек; те са страшно честолюбиви и нямат нито частна, нито публична почтеност. Това са лоши недостатъци у един съюзник. Освен тоба те говорят открито за своето византийско царство и смятат всичките южни славяни, сърби и българи, за свои.» 38
Ето как една англичанка чужда на балканския свят е предценила вижданията и идеите на Раковски. Те не са тясно национални, принципите на Раковски са против нарушаването на правата на дадена нация в полза на друга. Раковски мисли мащабно от гледна точка на цялото, на региона. Разбира се отразените от англичанката възгледи на Раковски разкриват само принципни позиции, от тях не конкретни аргументи в полза на схващането, че Раковски е бил привърженик на федерализма, обаче ясно показват че той е бил запознат с тази идея, може би дори е размишлявал върху нея, и дори в даден перйод от живота си той спокойно би могъл да застане зад такава идея, но тя не се е превърнала в негово вътрешно убеждение, което да защитава пламенно и последователно. Прекалено много са били разочерованията, които са се струпали върху него от старна на съседните балкански правителства. От друга страна нашите цели включват и проследяване на приносите на Раковски към политическата мисъл в Бългрия, а те са безпорни. Макар да не е изразявал федеративни убеждения той помага федерализма да се развие на българска почва може би повече от всеки друг, пък било и само с примера на виншнополитическата си дейност.
Раковски значително разширява кръгозора на българското политическо мислене и най-вече неговия практически обхват. Българина вече не се схваща само като поданник на султана, християнин или славянин. Той е обитател и на онази част от Европа наречена Европейска Турция или Балкански полуостров.
В този смисъл както повечето големи исторически личности, той не може да се вмъкне в калъпа на някакво определение, доктринерски щампи, той не може да бъде наречен нито славянофил, нито националист макар да мисли като славянин и цял живот да е жертвал личните си интереси в полза на народните.